My Shiny Weblog!

Под Суходолски Превал:

По билото преди Кончето:

Под малкия ледник:

По въжето на Кончето:

Ледника, в който щях да падна:

Между двата ледника под Вихрен:

Заслон Казана (в ляво):

Цялата история може да прочетете тук

Тук ще разкажа за една опасна ситуация в Пирин, която ми се случи през почивните дни. Ходенето в Пирин през този петък, събота и неделя беше планувано още преди няколко месеца. Маршрутът беше х. Яворов – з. Бункера – з. Кончето – Кончето – Казаните – х. Вихрен. Всеки, който е ходил в Пирин знае, че това е един много дълъг и доста труден преход. Нашата група от 5 човека в никой случай не е неопитна – правили сме много на брой и сложни преходи. Прогнозите за времето бяха лоши, като от bTV плашеха с “бури и гръмотевици в планините”. Подобни прогнози естествено са си чиста дезинформация. Абсурдно е, в продължение на няколко дни, във всички планини в България да има гръмотевични бури. През целия преход, който направихме в Пирин нямаше нито една гръмотевица. Времето беше абсолютно тихо, но облачно. Температурата беше около 10 градуса на 1800 метра и около 1-5 градуса на 2800 метра. При тези температура образуването на гръмотевични бури е просто невъзможно. Няколко пъти ни валя слаб дъжд и суграшица. Все пак, имайки предвид прогрнозите за времето, решихме да се качим в петък до х. Яворов, която се намира на 1740 метра надморска височина – идеята беше там да решим дали ще продължаваме нагоре. Стигнахме без проблемите до хижата. Най-обикновена хижа – печка обаче не гореше и чайник на нея нямаше. Поредното нарушаване на устава на БТС. Очевидно ставаше дума за “хижар” от кръчмарски тип. На другия ден станахме в 5:30 – небето беше почти ясно и решихме, че ще тръгнем нагоре. Тръгнахме към 6:20. Хижарят не сметна за необходимо да стане за да ни изпрати. Бяхме единствените хора в хижата, като се бяхме обадили предварително, че ще отидем. Около 7:10 бяхме на първата ни спирка – з. Бункера на 2000 метра – ниска, празна, каменна постройка с много голям и добре направен покрив. Не знаех, че съществува, понеже не беше отбелязан на GPS картата (topomaps.info). Продължихме нагоре, като в 9:50 вече бяхме на Суходолски Превал – 2540 метра. По пътя видяхме няколко малки преспи сняг (с площ по няколко квадратни метра). Под скалите на отсрещните върхове се виждаха и по-големи ледници. Когато стигнахме превала идващата отдолу мъгла ни настигна. За кратко време видимостта падна значително. По тази причина започнахме да се движим близо един до друг. Често се опитваше да вали дъжд, пръски от мъглата или суграшица. Продължихме да се движим по лятната пътека, като подсякохме връх Каменитица около 10:40. На Каменитишки превал бяхме в 11:05, продължихме да се движим по лятната пътека, подсичайки връх Баюви Дупки. Близо до пътеката се появи една голяма преспа сняг, която лесно можеше да се обиколи отдолу – така и направихме. След дълго и еднообразно ходене, стигнахме до заслона преди Кончето. Бяхме там точно за обяд, около 12:10 часа. Който е ходил на Кончето знае за каква душегубка става въпрос. Няма да пиша повече за заслона. Към 13:00 тръгнахме от заслона. За първи път от началото на ходенето, все пак се появи някакъв вятър. Температурата падна и за пореден път заваля суграшица. Подсякохме връх Бански Суходол (едно и две) и около 13:45 часа се “яхнахме” на Кончето. Истории от там бях слушал какви ли не, но до момента не бях минавал. Наистина е интересно място и трябва да се мине по ръба между две пропасти. Минаването по въжето обаче дори ми се стори приятно. Заради мъглата и от двете пропасти се виждаха не повече от 10 метра надолу. От време на време мъглата се вдигаше и се виждаше точно къде сме кацнали. След около 30 минути “ходене” по въжето стигнахме до разклона преди връх Кутело 2. Тук направихме грешка – решихме да подсечем Кутело 1 и 2, минавайки по лятната пътека. Тръгнахме по дясното разклонение на въжето. Оказа се, че то свършва след около 10 метра. Очевидно е скъсано, част от коловете по-натам ги няма и никой не си е направил труда да го смени. Продължихме бавно и внимателно по стръмната и мокра скала, някак успяхме да минем, главно благодарение на щеките. Истинския проблем дойде на 400 метра от премката под Вихрен. В мъглата се показа един огромен ледник. Поглеждайки надолу се виждаше сняг в мъглата, очевидно се простираше на поне няколко стотин метра. Същото беше и нагоре. Напред краят на снега не се виждаше. Очевидно нямаше как да го заобиколим. Изборът беше да се опитаме да минем през него или да се връщаме. Часът беше 14:50. Имахме възможност да се върнем на заслона. На никой обаче не му се връщаше през Кончето, липсващото въже щеше да направи връщането доста трудно занимание. Имахме възможност да се върнем до разклонението на въжето и да се опитаме да минем по зимната пътека – през Кутело 1 и 2. Това обаче щеше да отнеме прекалено много време и усилия. В пристъм на малоумие решихме да тръгнем през ледника в колона по един. На втората стъпка единият ми крак се хлъзна надолу, опитвайки се да се задържа за леда си джаснах коляното на другия крак в скалата отдолу. Тук има един момент от няколко секунди през които не знам точно какво и как ме крепеше върху ледника. Надолу ме чакаше едно не много дълго падане без никакъв шанс за оцеляване. Оказа се, че все пак не съм си счупил капачката на коляното, успях някак да запазя равновесие с дълбоко забиване на щеката в снега. Този ледник очевидно беше размекнат към крайщата си и по-твърд в средата. Това което ни позволи да преминем през него беше, че ледения слой отгоре можеше да се пробие сравнително лесно, но едновременно с това снега отдолу не беше прекалено мек. Ако беше на лице един от двата случая – нямахме никакви шансове да минем (живи) от там. Продължихме да ходим бавно напред с много усилия за всяка стъпка. Гледах да не мисля през цялото време, защото мислене = паникьосване = падане. Дължината на ледника се оказа около 100 метра. Ще ги помня много време тези 100 метра. След като го минахме продължихме напред, в 15:30 бяхме на премката под Вихрен – 2675 метра. Тук трябваше да вземем важно решение, наплашени от ледника. Можеше да тръгнем да слизаме през Казаните или да изкачим върха и да слезем от другата страна през Кабата. На този етап беше ясно, че това далеч няма да е единствения ледник в този поход. С лекота щяхме да се качим на Вихрен, ако знаехме, че от другата страна ще можем да слезем с минаване през по-малко ледници. Тук много наивно и неуспешно се опитахме да потърсим съдействие от “държавата”. Решихме, че можем да се обадим на така наречената хижа Вихрен и да попитаме от къде да минем. Обадихме се на “звезда 88”, където обядващата кака обясни, че тя телефони на хижи не знаела, даде ни друг телефон. Обадихме се на него, дадоха ни два номера на хижа Вихрен. Единият беше мобилен, който никой не вдигаше. Другият беше стационарен и несъществуващ абонатен номер. Трябваше да тръгнем на някъде или да замръзнем на премката в преговори с каки по телефона. Понеже нямахме никаква информация за Кабата, решихме да тръгнем през Казаните, спестявайки изкачването на Вихрен. Докато си общувахме по телефона мъглата леко се раздигна. Двата казана под Вихрен бяха пълни с лед, но между тях имаше един тънък рид. В последствие разбрахме, че пътеката минава точно по него. За първи път в живота си минавам през такова място – дълго слизане в мъгла през една 20 метрова просека намираща се в нищото между два гигански, стръмни, ледени блока. Изключително призрачно преживяване. Естествено човек се чуди кога блоковете ще се съберат и рида ще свърши. От GPS-а беше видно, че по-надолу се свързват в циркуса. В 16:00 вече бяхме под мъглата и се озовахме на края на рида – скала от която се вижда целия казан, по средата на който, в далечината се видя заслон Казана. Интересното беше, че двата големи ледника свършваха точно на това място, на около 2450 метра надморска височина. В този момент се обнадеждих, че може би има някакъв шанс да слезем сами. По лявата страна на този рид имаше стръмна пътека за слизане. След кратко обмисляне минахме по нея. Оказа се, че тя води в един доста стръмен сипей, където имаше друг малък (40-50 метра) ледник. Нямаше как да го заобиколим, минахме през него. И това преминаване беше доста екстремно, но падането не беше толкова рисковано. Около 16:30 бяхме в казана, на разклона към заслона. Видяхме, че на заслона има някакви хора – единствените хора, които срещнахме през това ходене в Пирин. Понеже беше рано, решихме да продължим надолу към хижата. Видяхме, че и хората тръгват да слизат и на едно място се настигнахме. Тя бяха с доста по-добра екипировка – имаха въжета и пикели. Оказа се, че идват от Кабата, през Вихрен и искат да продължат към хижа Вихрен. След кратък разговор с тях, решихме, че с цел по-голяма сигурност вместо на хижа Вихрен ще слезем на хижа Бъндерица. По пътя към хижата минахме през още няколко ледника, този път хоризонтално разположени. Под 2300 метра обаче сняг вече нямаше. След едно огромно слизане, стигнахме на хижата – 1800 метра, в 19:30 часа.

Сега ще наблегна на това какво всъщност не беше наред през това ходене. Наличието на толкова много сняг в тази част на планината, на 27 юни за всички нас беше голяма изненада. След глупостите за времето в планините по bTV и невъзможността да се обадим на хижа Вихрен си задавам следния въпрос. Има ли институция в тази държава, която да знае какво е положението в Пирин през началото на летния сезон 2009? Какво стана с добрата стара традиция всички хижари да се обаждат сутринта в 6:00 по радиото и да съобщават информация за времето и всичко което се е случило през последните 24 часа? От къде се очаква човек да намери информация за състоянието на пътеките в даден момент от време? Защо през 21 век българската държава няма връзка с хижа Вихрен? Аз съм сигурен, че “хижаря” на Яворов не се е качвал по тази пътека – може би не никога, но в близките години. Ходя по планините от много години и положението става все по-лошо. Явно много хора не разбират, че не всеки продавач на бира и кебапчета може да бъде хижар. Изключително безотговорно е да пуснеш хора по такъв маршрут без да се интересуваш какво има по пътя, без да се интересуваш дали са стигнали и без дори да ги изпратиш. Омръзнало ми е от подобни комерсиални изпълнения – явно тези хора са там с единствената идея да печелят пари. Естествено не всички са такива. Тук искам да поздравя Олга от хижа Бенковски, момчето (не му помня името) от хижа Белмекен и Величка от заслон Леденото Езеро. Тези хора са истински Хижари и в никой случай не мога да ги сложа в кюпа с останалите. Дано да има и други като тях. Защо примерно Олга може да бие камбаната, когато изпраща някой и да се обажда по радиото да провери дали е пристигнал, а някои хора не могат? Слизайки от Бъндерица минахме през Банско. Това в момента е един призрачен град – Припят ряпа да яде. Очевидно животът там е спрял с края на ски сезона. Ходейки по празната главна улица, покрай празните ски магазини и коледните украси се заговорихме с едно момче. Явно биехме на очи заради раниците – там гледката на хора с раници е рядкост. Той се оказа планински спасител. Още малко и щеше да ни почерпи, че сме слезнали сами и не са го разкарвали да ни сваля. Преди няколко дни свалял от същото място някаква испанка и един българин. Къде им е акъла на онези с хотелите? В Банско могат да идват много повече хора, особено през лятото. На тях обаче трябва да им се предложи качествена услуга. И не, аз няма да отида там заради SPA, кръчма, чалготека или просто да вися в някой хотел по средата на нищото. Толкова ли е трудно да се направи един сайт с актуална информация за пътеките в Пирин? Толкова ли е трудно да се опъне едно ново 50 метрово въже, на мястото на скъсаното? Защо никой не строява хижарите да си спазват елементарните задължения? Както винаги се случва в България – всеки действа за себе си и няма никаква координация. На фирмите с хижите не им пука какво и къде се случва – за тях онези с раниците са ходещи 20 левови банкноти. Хотелиерите са достатъчно смотани, че да действат на принципа – ден година храни. На застрахователната полица (да, бяхме застраховани) ми се наби на очи един красив надпис – до 1000 лева при смърт. Очевидно това е цената на живота в Пирин.

В никой случай не искам да обвинявам някой за опасността в която изпаднах при това ходене. Ако имахме необходимата екипировка или ако някой ни беше казал за опасността – нямаше да попадна в тази ситуация. Глупавото е случая е, че други хора са имали проблем на същото място само преди няколко дни, но тази информация я няма никъде. А тези неща са важни. Едно “лятната пътека е блокирана”, “минете по зимната пътека” или “вземете си пикел” могат да спасят нечии живот на този преход. Ако някой тръгва на поход в Пирин през идните дни – нека има тези неща в предвид.

Още от есента, след едно дълго лутане из Родопите, се бях навил да си купя GPS. Мисля, че би бил много полезен в планината, особено ако човек има карта на съответната местност. След кратка справка в Интернет, стигнах до извода, че “марката” при GPS устройствата се казва Garmin. Проблемът е, че не ми се дават толкова пари. Може би, ако ходех по-често на планински преходи щеше да си струва. Но като се има предвид, че аз ходя за максимум 1-2 седмици през лятото, излиза доста скъпо. Преди време имах възможност да си поиграя с един Garmin GPSMAP 60CSx. Наистина невероятно нещо, адски много ми хареса. Няма защо да го хваля тук, всичко си е описано много добре в спецификациите. Със сигурност бих си го взел, ако ми паднат от някъде толкова пари, което за съжаление не ми се случва често. Другия вариант е да навия някой познат да си вземе нещо такова, а аз да му го взимам, да му го пазя от време на време. Чудя се обаче дали има смисъл да си взема някой по-евтин модел, нещо като Garmin eTrex Summit, който е някъде около два пъти по-евтин. Въпросът е, че този модел има доста простичък сив екран и до колкото разбрах от сайта на Garmin не поддържа карти. Идеята там е човек да се ориентира по някакви характерни точки, които се задават предварително или по време на ходенето. Нещо не мога да си представя как точно работи цялата система и дали би ми вършила работа за ходене по планините. Според името и описанието, би трябвало да става точно за такива цели, но аз не вярвам преди да съм видял. Също така имал висотомер и компас, висотомерът е полезен, защото дава възможност да се отчита денивилацията за определен период от време. От доста време се каня да посетя магазина на Геотрейд и да разбера точно за какво става въпрос.