My Shiny Weblog!

Традиционно предколедните седмици оставят трайна и дълбока следа в моята крехка психика. Някак си преживях и тази – нямам търпение да стане 6 януари и всичко да стане “нормално”. До колкото може да бъде нормално в България.

В началото на седмицата стана ясно, че са ни одобрили проекта за дигитализация на народната музика. Списъкът с одобрените проекти седи на сайт на Министерство на образованието:

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРС „НАСЪРЧАВАНЕ НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ПРИОРИТЕТНИ ОБЛАСТИ” („ТЕМАТИЧЕН КОНКУРС”) 2009

Треската на гръмките имена и главните букви не спира да тресе държавната администрация. Проблем в случая се оказаха по-малките букви, на края този документ:

Във връзка с актуализацията на бюджета на Фонд „Научни изследвания” финансирането на повечето проекти е силно редуцирано и авансовите суми на голяма част от проектите ще бъдат преведени през март, април и май 2010 г.

Казано с други думи – проекта ви е одобрен, ама пари ще ви платим малко и друг път. Още един типичен за българската администрация ход. Ако са одобрени малко проекти – може да смъмрят някой чиновник. Ако трябва да се финансират многото одобрени проекти – няма да има достатъчно пари, пак ще го смъмрят. За това решението е – одобряват се много проекти, на които са плащат по малко пари. Изключително мъдро, и доста по комунистически. Оказа се, че ще финансират проекта на 30%. Което си е чиста подигравка, при положение, че цяло лято се правим на счетоводители за да им представим точен финансов план. Сега финансовият план ще отиде в кофата за боклук, и седмици наред ще трябва да се прави нов финансов план, вместо да се работи по проекта. Какво точно да режем от проекта ще се решава в следващите дни. Естествено дори и да можем и да искаме да свършим цялата работа – няма да го направим. Това би означавало догодина да раздадат по 15% финансиране на проектите, понеже нали и така минава. Една добра идея, която ми дойде е с един Scheme скрипт да скрием 2/3 от нотите. Нормално е с 1/3 финансиране да дигитализираме 1/3 от нотите. След това ще кандидатстваме пак, за “дописване” на останалите. Лошото е, че това няма да впечатли никой от въпросните чиновници – прекалено са ограничени. А и за дребни суми става въпрос, и за един Мерцедес не стигат.

Аз съм човек, който изключително рядко излиза в София. Средно по три пъти в месеца ходя да пия бира в “Халбите”. Последното ми ходене (а не пиене) беше незабравимо. На отиване станах свидетел, за първи път в живота си, на сцената ръчно бутане на тролей. Шофьора излезе и заговори на трима канещи се да се натъпчат вътре младежи – “Баце, аре да ме бутнете малко”. Бутнаха го малко, и аз не знам как, май беше леко стръмно. Мотора заработи, тролея спря, за да могат да се качат момците бутачи. Не, че имаше място за тях вътре, ама нали бутаха. После потеглихме – пристигнах почти навреме. На връщането беше по-неприятно – тръгнах си по-рано с идеята да се прибирам с адски транспорт – голяма грешка. Качих се на тролей, който ме закара до ВМА и каза, че бил до там. Минаха пет деветки и нито една двойка. Накрая се качих на 9 и от последната спирка – пеша до вкъщи. Прибирането ми отне 2 часа и 30 минути, с бонус измръзване.

В петък се наложи да обикалям с кола перфектно изчистената столица. Явно съм от десетките хиляди хора със зрителни и ментални проблеми, на които им се привиждаха неизчистени улици. Няма значение, важното е, че кметицата не се е изненадала. И така, псувайки кметицата тръгнах към една нотариуска. По личната ми скала за най-омразни паразити в държавата, нотариусите се нареждат някъде между политиците и адвокатите, доста по-напред от счетоводителите. Преди време си имах работа с една нотариуска във Враца. Тя поне си движеше нещата лично, взе ми около 5 лева за един подпис. При тази пристигнах с голямо закъснение. Там имаше армия от издокарани кукли, които й вършеха работата, взе ми около 200 лева – пак за един подпис. Поне свършихме бързо. Псувайки нотариуската и кметицата се пибрах, за около 2 часа.

Емоциите са ми напълно достатъчни за тази година. Мисля да не излизам от вкъщи поне до 6 януари. Мога доста работа да свърша през празниците. От извесно време следя клипчетата на TheAmazingAtheist в YouTube. Много ме кефи този човек, успява артистично и правилно да интерпретира различни световни проблеми. Споделям напълно мнението му за Коледа.

Имам вреден навик – от време на време чатя. За първи път чатих през 1995 година през dialup връзка, в мрежата на ИМИ-БАН, с 16-битов mIRC на Windows 3.11 с Trumpet Winsock. По-сериозно се занимавам с това от 1998 година, когато най-накрая в Дружба ни пуснаха телефони. С умиление си спомням времето, когато в Интернет имаше само отбрани членове на обществото. Човек можеше да влезе в произволен IRC канал и да завърже разговор с произволен човек от там. Вероятността да попаднеш на идиот беше изключително малка. Постепенно това нещо се промени коренно. През годините бях свидетел как бавно, но сигурно в Интернет налазват масите. Основен принцип в животът е, че увеличаването на количеството води до влошаване на качестовото. В момента вероятността да намериш случаен човек в Skype, с който можеш да проведеш смислен разговор е нищожна. Направих си един малък социален експеримент. През няколко вечери търсих жени в Skype, които са в режим Skype me. Заговаряйки ги за известен период от време успях да ги класифицирам почти напълно в една от долните категории. Интересен феномен е, че разговорът между мъже в Skype е почти невъзможен. Битува някакво схващане, че щом един мъж заговори с друг – то той е обратен. Това беше една от причините да избера да търся жени. Според профила си, всички тези жени бяха пълнолетни. Човек няма как да бъде сигурен в тази информация, има много деца, които биха си написали в профила, че са възрастни.

• начинаеща – Начинаещата чатърка има компютър от скоро. Той най-често й е купен от родители, гадже или съпруг. Целта тук е да сме модерни. Понеже много хора имат компютри, той е въпрос на чест за начинаещата чатърка. Тя го разглежда, като една вещ, на която можем да натискаме едни копчета и на екрана да се показват разни картинки. Съобщенията от тях в чата са просто някакви отделни думички, написани на някаква разбираема само за тях латинска транслитерация. Всякакви опити за вкарване на смисъл, разбирателство, семантика или тема на разговор в чата са обречени на неуспех. Интересното на начинаещите чатърки е, че те много лесно могат да бъдат симулирани от бот. По този начин един бот много лесно може да мине теста на Тюринг. Всеки чат за тях си е отделен и сам за себе си, те не го свързват с нищо от реалния живот. Щом станат от компютъра всичко в главите им изчезва, след няколко часа те дори няма да помнят, че са чатили с вас.

• неопитна – Неопитната чатърка е следващото ниво на развитие след начинаещата. Тя по някакъв начин е осъзнала, че в тези чатове има нещо повече от картинки и думички. Може би някоя нейна приятелка я е “светнала” по въпроса. Неопитната чатърка реди по-дълги и много сложни за разплитане мисли от начинаещата. Проблемът й е, че и при нея се пише на шльокавица, няма никакви препинателни знаци, изречения, главни букви и семантика. Тя обаче експериментира и се опитва всячески да разбере аджеба какво повече може да предложи този чат. Комуникацията с нея е трудна и в повечето случаи не особено успешна. Неопитните чатърки очакват да бъдат впечатлени с нещо. Ако не ги впечатлите, те няма да ви запомнят.

• опитна – Една “опитна” чатърка има примерно 300-400 души в скайпа си. В псевдонима й фигурират поне няколко озадачаващи и дразнещи окото уникод символи, които изобразяват цветя, букви, тайни символи и т.н. Тя се е издигнала от редиците на предните две категории. Характерното за нея е, че може да води сравнително смислен разговор, но с една важна подробност – дистанцираност. Една такава чатърка ще ви обясни, че тя всъщност нищо не търсела от чата. Той един вид е под нейното ниво. Понеже тя компютрите “ги знае”, знае че по чатовете е “пълно с идиоти”, опитва са да се изкара над тези неща. Естествено това звучи смешно, като се има предвид многото време, което тя прекарва в Skype и всичкия този народ, който старателно е сложила в контактите си. Трябва да вложите големи усилия за да не сте просто поредното попълнение на списъка с потребители. Опитната чатърка допуска, че с някакви нейни думи и действия може да засегне събеседника си.

• маскирана – Маскираните чатърки са интересна категория. За тях единственото сигурно нещо, което може да се каже е, че те играят някаква роля. Най-вероятно тази роля е свързана с нещо, което не е наред в техния живот. Например много е възможно едно самотно момиче, без много приятели да си сложи в профила някоя актриса или по-малко известна порно звезда, опитвайки се да се изкара някаква голяма флиртаджийка. Това й носи големи виртуални успехи сред чатърите от мъжки пол в предните категории. Това за нея е достатъчно. Ако по някакъв начин я разобличите и покажете, че не сте се вързали – тя просто ще спре да ви пише.

• интелигентна – Те са все по-рядко срещани. Най-често това са студентки, млади майки, или девойки в чужбина. По един или друг начин са осъзнали, че компютъра е просто един инструмент за комуникация. Профилът им в Skype, както и цялото им присъствие там до голяма степен са аналогични с реалните. Те пишат грамотно, на български, по всички правила. Казват неща, които мислят и наистина са готови да поемат ангажименти и да ги изпълняват. От всички изброени видове само интелигентните чатърки са истински личности във виртуалното пространство.

Още от гимназията, когато за първи път се запознах със света на отворения код, ми се иска да спонсорирам някой проект. Това си беше трудна работа по няколко причини. Най в началото проблем беше липсата на пари. После пък се оказа, че превеждането на пари от България към света е голямо приключение. Дълги години за Paypal България не съществуваше (за разлика от Албания примерно). Кредитните карти бяха лукс, а нашенските дебитни не ги приемаха никъде. Голяма част от тези проблеми са в миналото, а моето последно оправдание от последните години беше липса на време. Реших да спонсорирам OpenBSD, като си купя последната версия. Всъщност от няколко години не ползвам тази операционна система, но пък за сметка на това ползвам техните OpenNTPD, OpenSSH и PF във FreeBSD. Естествено, когато даваме пари за някакъв проект с отворен код, ние знаем, че това ще ни се върне под формата на по-добър софтуер. Все пак реших, че ако преведа някаква сума просто така и не получа, нещо което може да се пипне в замяна – ще съм леко прецакан. В това отношение ме кефи политиката на OpenBSD. Разходите за пластмасова кутийка, 3 диска и няколко лепенки са минимални, но пък носят много по-голямо удовлетворение от едно “thank you” по email. Пуснах си поръчката още на 10 септември. Вчера отидох до пощата и си взех дисковете. Пощенското клеймо е от 13 октомври, не знам защо са се мотали толкова в пощата. Друг тъп, типично български момент е, че вместо да ми доставят пратката вкъщи (нещо за което съм платил) ме карат да ходя да си я вземам. В крайна сметка аз ли съм поща или те? Хубавото е, че все пак лелката набивала печатите върху плика не е успяла да счупи пластмасата на кутийката с дисковете. Тя изглежда ето така. За доставките на дискове за Европа отговаря един OpenBSD разработчик от Белгия, а имено Wim Vandeputte. Освен кутийката с дисковете, той е бил така добър да ми изпрати и представяния на няколко доста интересни, поддържащи OpenBSD хардуерни платформи. Друго нещо, което имаше в плика е фактура за фирмата, както и разпечатка на моята поръчка подписана с PGP. Общо за всичко платих EUR 56.00. Този “продукт”, който си купих мисля да го използвам във фирмата, за работата ми. Освен това голяма част от тези пари всъщност представляват дарение. Най-нормалното нещо на света е държавата да не ми ги облага с данък. Когато отида обаче при произволен счетоводител, при вида на фактура от Белгия той ще изпадне в див потрес и трайно умопомрачение. Ако почна да му говоря за PGP и защо аджеба това е подпис – най-вероятно ще получи инфаркт. А дали някой в НАП знае как се работи в подобни случаи? Силно се съмнявам, те не знаят дори как работят техните собствени системи. Най-вероятно лелката в НАП, като види, че на тази фактура няма Булстат номер, просто ще я изхвърли в кофата за боклук, а мен ще ме глоби. После ходи и обяснявай, че в Белгия няма Булстат. Всъщност не знам дали е така, просто правя грозни спекулации по темата. Би трябвало да има някакъв ред, но дали той е приложим на практика нямам идея. Приемам съвети и акъл по темата. Въпросната фактура трябва да я отчета чак догодина, до тогава имам време да мисля – имам ли аз желание да си навлеча подобни неприятности за сумата от 10-15 лева. Но всички тези глупости не трябва да ни спират да спонсорираме проектите с отворен код. OpenBSD 4.4 излиза официално на 1 ноември, а аз го имам 1 седмица предсрочно. Още една причина да си го купите по този начин.

Този случай в Англия много напомня за един български случай, с един наш известен фигурист. Само дето крайният резултат е по-различен. Седем години и четири месеца в пандиза за пиян футболист, убил две деца в катастрофа.

Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Това е 36-та книга от поредицата Светът на диска и втората за Мойст фон Липвиг. Чета си я бавно, на английски, от доста време насам. Стигнал съм някъде до средата. Първата книга с Мойст фон Липвиг не съм я чел. От начало, гледайки корицата си мислех, че става дума за някакъв “бизнесмен”, който ще печели пари. Естествено се оказа, че това предположени има нещо общо с истината, но Тери Пратчет не е изневерил на стила си. Нещата са толкова объркани, оплетени, оригинални и смешни, колкото в повечето негови книги. Мойст фон Липвиг се оказа бивш престъпник, едвам измъкнал се от обесване. След което, изненадващо направил невероятна кариера, като шеф на пощите в Анкх-Морпорк. По много неочакван за него начин той става стопанин на собственика на банката в Анкх-Морпорк. Самият собственик е едно куче – Мистър Фъспот. Там той, под натиска на Лорд Ветинари прави едно ново и много важно откритие за Анкх-Морпорк – книжните пари. Освен многото необичайни, смешни и същевременно близки до реалните ситуации много ме впечатлиха два отделни момента.

Първият момент беше при първата разходка на Мойст в банката. Там Тери Пратчет описва един много интересен компютър, който се използва за симулиране икономиката на Анкх-Морпорк. Естествено той има своите магически елементи и се стопанисва от един Игор), но основната идея в него е преливането на вода между голямо количество съдове. Когато четох за това първо ми стана смешно. После се замислих, че в тази идея с водния компютър има някакъв смисъл. Съвсем неочаквано днес ровейки из Интернет разбрах, че такъв компютър всъщност има. Той се казва MONIAC, създаден е през 1949 г. и се е използвал за същата цел, точно както в книгата.

Друг интересен момент са самите пари. Мойст ги измисля случайно, когато си спомня, че жителите на града имали навика да си пращат марки в пликове вместо да си разменят дребни монети. Първата банкнота от един долар създава собственоръчно, като накрая вместо подпис слага отпечатък от лапата на кучето. На нея има обещание в английски стил, че на “преносителят” й ще бъде изплатена сумата от един долар (в златни монети). Мойст решава, че ще изпробва новата концепция и отива на пазара. Там небрежно си купува някакви неща точно за един долар и подава бележката на продавача. Той естествено няма никаква представа какво е това, но добре познава “шефа” на банката. Първия въпрос на продавача е – къде е златото? Мойст обяснява, че злато всъщност няма в тази бележка. Но ако някога му потрябва злато, банката ще му го даде срещу бележката. Мойст изтъква, че златото не е пряко необходимо на никой, ценни са самите монети, а не златото в тях. В разговора се включват и още хора от пазара. Стига се до аргументи от сорта на “добре де, злато не ни трябва, но искаме да имаме пари” и “все пак банката има ли достатъчно злато за да даде на всички”. Накрая продавачът приема банкнотата на Мойст, а само след няколко часа тя обикаля целия пазар от ръка на ръка. Очевидно новата идеята работи. Банката се заема с печатане на пари и увеличава многократно състоянието си, а пък злато нали на никой не му трябва…

Поредната невероятна книга на Тери Пратчет – за живота, златото, стойността на парите и компютърните симулации. Препоръчвам я на всеки и искренно се надявам този велик писател да се пребори с болестта си и да продължава да пише.

Днес бях свидетел на една изключително грозна случка прибирайки се от Рила. Понеже трябваше да изчакаме останалата част от групата, с един приятел седнахме в една кръчма – The Pines, точно до долната станция на Ситняковския лифт, под ски пистата. Бях много изморен, защото току що приключвахме 20 километров преход от х. Заврачица. Бяхме хапнали и пиехме бира, когато се чу до болка познатото “пърдене” от някакви off road машини. Подобни “пръдльовци” се налагаше да слушаме както в хижата, така и по пътя надолу. Когато се обърнах към шума видях две ATV машини препускащи към пистата. Единият от тях, явно по-куражлия от другия караше много бързо напред, другия го гонеше на тласъци. Веднага с моя приятел започнахме да коментираме създаващия се сейр. Очевидно тези двамата се канеха да се качат по пистата с машините си. Който е ходил поне веднъж по тази писта знае, че тя е изключително стръмна. Преди години не посмях да сляза по нея при дъжд. Става много хлъзгава, а ако човек падне има опасност да не може да се спре чак до долу. Двамата юнака обаче явно никога не са минавали от там пеша. За сметка на това бяха сигурни, че ще минат с ATV. Ами не успяха. Дадоха пълна газ нагоре, тъкмо се скриха от погледа ми заради чадъра на масата (който не е ходил да си представи колко е стръмно) и започнахме да коментираме, че тези са луди. След по-малко от секунда човекът срещу мен скочи и каза “Гледай, гледай!”. Всъщност цялото заведение наскача. Единия от двамата хвърчеше нагоре по байра. Другия обаче падаше, явно беше изгубил управление и беше изхвръкнал от машината. Падаше неконтролируемо надолу, а малко под него се търкаляше машината му. Може би ако беше обратното сега нямаше да е между живите. Успя по някакъв начин да спре да пада 20-30 метра по-надолу. Машината продължи да пада търкаляйки се, обръщайки се и хвърляйки чимове трева и части на няколко метра височина. Около себе си чух панически викове на някаква майка, която крещеше на децата си да се пазят. Успях да се осъзная, въпросното чудо падаше беше прекалено далеч от нас и не беше толкова тежко, че да ни стигне. Спря се на около 200 метра от кръчмата. “Шофьорът” се размърда и започна да слиза надолу по склона в стил бит педераст. Очевидно му нямаше нищо. Някакви хора се стекоха долу да му помагат. Не исках да се меся, единственото което бих направил на този човек, беше да му хвърля един хубав бой. Просто не исках да се меся. След около 30 минути дойде и полицията. Разбитото ATV беше изтеглено от здравото и паркирано малко под кръчмата. Когато народът се разкара отидох да го разгледам. Почти нямаше здрава част по него, гумите бяха спукани, осите им изкривени, кормилото изкъртено. Не виждам как би могло да се ремонтира в това състояние.

Само един въпрос си задавам – добре бе, мама му стара, защо? Сигурен съм, че към тази машина върви една много дебела книга, където е описано какво може и какво не може това нещо. Сигурен съм, че за да караш такова трябва да имаш някакви умения. Ако знаеш възможностите на машината и своите собствени, не виждам как може да стане подобно нещо. За пореден път се сблъсквам с такива off road самоубийци и единственото обяснение, което мога да си дам е простотията. Тези хора очевидно нищо не четат и нямат никакъв опит. Те просто хващат една нова, лъскава и мощна машина и хукват да се трепят с нея. Сигурно и често пъти успяват. Явно всичко това се прави, защото е модерно. Това са някакви глупави, безлични, нафукани и самоуверени хора, който във вихъра на простотията си се впускат в опасни за себе си и околните начинания. За тях няма власт, няма ред, няма закони, те нямат уважение към нищо. Ако тези две лекенца се бяха качили поне веднъж в живота си пеша до някой връх в Рила, може би щяха да се научат да уважават планината. Изобщо много малко се иска от един човек, за да не се превърне той в луд ATV самоубиец. Явно на подобни “таланти” няма кой да им нарита задниците навреме и да ги вкара в правия път.

По традиция през август месец гледам да прекарвам дните си на планина. Вчера се качих на връх Мусала, а утре заминавам за 4 дневен поход в Стара Планина. Маршрутът вчера беше с кола до Боровец, с лифта до Ястребец и от там пеша до върха. Този маршрут съм го минавал поне четири пъти преди това, но толкова много хора, колкото видях вчера никога не съм предполагал, че може да има там. По пътя към хижа Мусала и от Леденото езеро до върха се ходеше буквално в колона. От цялото ходене стана ясно, че голяма част от хората тръгнали да правят този преход нямат никаква идея що е то ходене на планина. Имам чуството, че в последните години българите, виждайки се с повече пари масово започнаха да почиват. Преди години броят почиващи беше в пъти по-малък, като може би минимумът беше около 1998-2000 година. Не претендирам да съм някакъв свръх опитен планинар, но вчера се нагледах на много комични ситуации. Ще се опитам да дам някои най-основни насоки за хората решили да ходят на планина за първи път:

• Основна елемент в ходенето на планина е именно ходенето. За да можем да ходим дълго време не трябва да бързаме и не трябва да спираме. Повечето хора, които срешнах вчера правеха и двете. Тръгват да ходят бързо, изморяват се, спират и почиват. После пак тръгват бързо и цикъла се затваря. Така се изморяват още повече и в един момент времето за почивка става много повече от времето за ходене. Най-ярък пример в това отношение бяха едно момче и засуканата му приятелка на 100 метра под заслона на Леденото езеро. Тя твърдо заяви – “край, аз повече не мога да ходя” и тропна с крак. Разбира се, нямаше никакъв друг избор освен да продължи да ходи мрънкайки, и след около 10-15 минути те вече бяха на заслона. Това нямаше да се случи, ако си ходеха спокойно и равномерно през цялото време, без да спират. Най-важното е да поддържате постоянен пулс. При спиране пулсът намалява и усилията да влезете пак в ритъма на ходенете са много големи.

• Друг много важен елемент е екипировката. В това отношение – хората бяха много добре екипирани, но частично. Имаше една лелка с щеки за ходене – браво, но за сметка на това с гуменки. Само след няколко часа ходене по този терен краката и ще се подбият и няма да може да стъпва. Наблюдаваха се много каки облечени по доста странен начин – прашки и прозрачни панталончета тип “морска дискотека”, преливащи прелести от потник без сутиен, лачени обувчици с токчета, както и много, много голи баджаци. Най-важното нещо за дрехите на планина е те да са удобни и подходящи за движение. Белите прозрачни панталончета и голите крака не са добър избор, защото минавайки през първия клек, хвойна, коприва, бодил последиците са неприятни и дълготрайни. Ако сте от по-суетните жени е много важно да осъзнаете – на планина не е нужно да ползваме парфюм, дезодорант и средства против изпотяване. Те пречат на нас и другите около нас. Колкото и лошо да миришем, колкото и да сме потни, едва ли може някой да ни подуши при това изобилие от чист въздух и вятър горе. А дори и да може, това е част от удоволствието. Цигарите са друг артикул, който съвсем спокойно можем да си оставим в ниското.

• Маршрутът, по който ще ходим трябва да бъде съобразен с времето, издържливостта, опитът и екипировката ни. Примери за хора, които не знаят къде са тръгнали, защо отиват там и колко време ще ходят има много. Слизането през Казаните от връх Вихрен или минаването през Кончето в Пирин могат да бъдат крайно опасни и неприятни за хора без опит. Слизайки от Мусала преди Леденото езеро поне 10 човека ме спряха да ме питат – “още много ли има до върха?”. Нямам представа какво очакваха да им кажа. Най-напред, долу на заслона си пише, че изкачването до върха е около 30-40 минути ходене. Върхът се вижда от езерото и разликата в надморските височини е ясна. Разстоянието в случая не е от никакво значение. Информацията за всички тези параметри можех да я дам на всеки от GPS-а. Но защо по дяволите ни е тя? Когато тръгнем на планина, преходът между две точки обикновено се дава в часове. Не трябва да си мислим, че 1 час преход до хижата означава, че след 1 час ще сме на хижата. Този 1 час е даден за подготвени хора, които ходят интензивно без да спират. Той не включва спиране за прикачки, оплакване, пиене на вода, посядане на сянка, мазане с крем против изгаряне и още каквото там правим.

• Ходейки на поход в планината ние сме длъжни да уважаваме, както планината, така и всички хора, които живеят в нея или са тръгнали на поход, като нас. На връх Мусала се наложи да правя забележка на един човек, който беше решил, че понеже е на диво място може да крещи цинизми с пълно гърло. Това е изключително неприятно, ако поради географията на района трябва да седим/ходим на около 2-3 метра от него. Трябва да се стремим да не пречим и да не дразним хората около себе си. Вчера една кака реши да си почива на едно от най-тесните места към върха, препречвайки пътя на цялата колона зад нея. През последните години ми прави впечатление и една нова тенденция при начинаещите планинари – ходенето с палатки. Тази тенденция нашумя покрай един скорошен инцидент край заслон Тевно езеро в Пирин. Обикновено, когато правим преход в планината ние минаваме през резервати или защитени местности. В тези месности опъването на палатка и лагеруването е забранено, освен в случаи на опасност за живота ни. Също така в тези месности е разрешено да преминаваме само по маркираните пътеки. Опъвайки палатка на произволно място ние вдигаме шум, тъпчем тревата и разстения, които може да са защитени, замърсяваме природата с най-различни бактерии, вируси и химикали (най-малкото поради липсата на тоалетна). Една голяма група хора вчера беше обърнала езерото при хижа Мусала на плаж. Обилно намазани с плажно масло и пличкащи се във водата ние вредим на рибата в езерото и на цялата екосистема около него.

• Хижите в България намаляват непрекъснато. Голяма част от тях са изоставени и необитаеми. Преди да тръгнем на поход е добре да се поинтересеуваме в какво състояние са тези, през които ще минем. При всички случаи трябва да имаме предвид, че една хижа, независимо колко добре или зле е поддържана, е хижа. Тя не е хотел, нито бар, нито дискотека. Хижарят не е келнер, нито барман, нито полицай. Добре е да си почистваме, отсервираме и да не пречим на хижаря. В хижата каквото и да правим не трябва да пречим на хората да си почиват през нощта.

Това са все близки до акъла неща, наистина е очудващо колко много хора не ги знаят. А може би част от тях се правят, че не ги знаят. Както и почти всички други спортове и хобита – планинарството не е за всеки. Ако сте решили, че ще ходите на планина за да се напиете, за да демонстрирате нещо на някой или просто да се фукате – по-добре не го правете. Излагате себе си и пречите на хората, които знаят истинските причини да ходим на планина.

Колибата Голямата манатарка Червена мухоморка Рибите Младият Горан Изглед към язовира Водно конче

Лифтът към Тахтълъ Изглед към ресторанта на върха Аз препасан с GPS на върха Рафтинг по Koprulu Canyon Палмите пред хотела Кичозните хотели

—Ама вие какво ядете тук, много е зле в тоя хотел – няма свинско, няма шопска и ракия нямат…

Възмутен турист в 5 звезден хотел в Анталия, незнаещ нищо за исляма и страната в която се намира. Кухнята включва 12 основни ястия с поне 30 вида гарнитури и предястия. В баровете има поне 20 вида марков алкохол, всичко “на корем”. Ако той знаеше, че съседния връх е по-висок от Черни връх и морето е по-дълбоко от Черно море щеше да получи инфаркт.

—Абе и тука катаджийте вземат нали?

Този риторичен въпрос се дочу в автобуса. Беше насочен към екскурзовода.

—Е, какво пък толкова като пуша сега?

Руса кукла пушеща пред сградата на терминала в Анталия. Точно преди качване в автобусчето към самолета. Шофьорът й направи забележка. На 100 метра имаше зареждащ се с гориво самолет.

—Това може да се случи само в България!

Дебелогъза лелка опитваща се да отвори вратата на тоалетната в Boeing 757 на турска авиокомпания. Дърпаше енергично точно на мястото, където пише “PUSH”.

—Хайде маме, тичай да пазиш ред!

Майка окуражаваща малкото си дете да изпревари всички на паспортната проверка на Терминал 1. След като минаха и последните на опашката чакахме 30 минути да ни пуснат лентата с багажа.

—Какво се бутате бе, задръстихте движението?

Таксиметров шофьор на OK, пред Терминал 1. Трима шофьори успяха да се скарат за клиенти и да запушат движението. Цял самолет хора ги чакахме 5 минути да се разберат кой трябва да е първи. На мястото нямаше коли на други фирми, само диспечер от същата фирма.

—Е какво сега, какво толкова, остави ги да полаят малко!

Съседката кучкарка виждайки ме сънен на прозореца в 8:00 сутринта в събота.