UPDATE: И все пак се оказа СОТ, по-късно ще пиша подробности…

Обявявам официално пред всички, и най-вече пред “Гражданска защита”, че се намирам в извънредно положение и под състояние на тревога. Сега е 2:15 минути на 1 октомври, от 0:00 часа тук вие сирена. Нямам представа каква е сирената, свири много силно и много монотонно. По-силна е от повечето СОТ-ове, които съм чувал. При спуснати външни и вътрешни щори и плътно затворени всички прозорци на апартамента, сънят е мисия невъзможна. Няма никаква индикация, че някой ще обърне някакво внимание на въпросната сирена. Дори не знаех защо е пусната, но един бърз google по темата показа, че “Гражданска защита” щяла да си тества сирените на 1 октомври. Искам да им кажа, че сирената им свири. Само дето май някой “експерт” е объркал 12 часа на обяд с 12 часа вечерта. И вместо за 20 минути я е пуснал за 20 часа. Положението щеше да бъде далеч по-драматично, ако от време на време паникьосан женски глас съобщаваше нещо от сорта на – “Внимание въздушно нападение”, “Внимание земетресение” или “Внимание химическа атака”. Предполагам, че през утрешния ден ще изпробваме и тази функционалност. Също така искам да кажа на работодателите си, че ще бъда в кондиция за работа веднага щом успея да се наспя, след като свърши свирнята, извънредното положение и въздушните атаки. Опази Боже да ме спасяват от бедствия и войни неможещите да настроят правилно едни свирки да свирят в определено време. Помощ, не искам да бъда спасяван!

Вчера с баща ми ходихме на пазар в METRO. На влизане в магазина нещо се разпищя и понеже ние не му обърнахме никакво внимание – СОТ-аджията се развика след нас да спрем. Върна ни на входа пак да минем. Понеже не ни застреля на място, очевидно машината не следи за течни експлозиви, а предпазва крадците да не внасят (!?) крадени стоки в магазина. След няколко минавания се оказа, че пищи от баща ми. Привикаха го в тъмната стайчка на охраната. Излезе от там с ножица и се запъти към тоалетната. В последствие разбрах, че при последното му пазаруване в METRO е имал неблагоразумието да си купи 15 левов панталон. Някъде в дълбините на крачола на този панталон имало някакъв етикет. На този етикет пишело, че трябва да се отреже. И понеже той не го е видял, съответно не го е и отрязаъл – наложи се да сваля панталоните в магазина, за да го отреже, за да може да напазарува. Интересно ми е този етикет дали щеше да пищи и на друи подобни, идиотски машини. Също така интересно дали въпросната (RFID?) технология не позволява инвалидирането на определени тагове след излизане от магазина. С новата промоция на METRO получавате панталони, проблеми при влизане в магазини и абсолютно безплатно – етикет за следене, и всичко това само за 15 лева.

Не, няма правописна грешка в заглавието. Не, не съм объркал снимката – тази снимка върви с това мероприятие. Който не вярва – да гледа тук. Днес случайно попаднах на сайта на олимпиадата от Slashdot. Естествено всички там се чудят какво по дяволите означава заглавието. Един от коментиращите се беше объркал, че става дума за олимпийските игри. Наистина човек трудно би си представил по-объркано име за подобно мероприятие. Може би само гърците и французите биха се ориентирали за какво става въпрос. Май на нормален английски трябва да бъде нещо, като International Programming Competition? Но защо да е просто, като може да е сложно. Снимката е много интересна. Светлината е в гръб на хората, противно на всякакви правила. Физиономиите са малки и почти не се виждат. Всички са костюмирани и наредени, като аптекарски шишета пред герба, на едно червено килимче, което е една идея по-късо от необходимото. Загадъчно е защо точно за Краси Манев не е стигнало килимчето. Не трябваше ли той да е в средата. Сигурен съм, че има значително повече заслуги от президента в тази област. Ако човек съди за сайта по подредените на снимката велики политически и научни умове, никога няма да предположи, че става дума за ученическо състезание по програмиране. Средната възраст на хората на снимката не е под 50 години. Малко му е късничко на Георги Първанов да става програмист (или пък информатик?). Тези хора не са ли просто организатори, не трябва ли децата да са в центъра на събитията? Фотографът обаче не е успял да центрира президентската глава в герба. Изместена е една идея в ляво – лошо, това сигурно не е случайно. Военното контра-разузнаване трябва да се заеме с разследване на този проблем. Явно някой се опитва да измести вожда. За да се ориентираме по-добре може да посетим сайта от миналата година. Тогава олимпиадата е била в по-развита държава – Египет. И там има президент – той обаче е в края, вижда му се лицето и има човешко излъчване. В центъра имаме снимки на участници в олимпиадата – децата.

Не знам нищо за тази олимпиада и не искам да пиша нищо лошо за нея. Нито пък искам да се заяждам с никой. Обаче от много години следя Slashdot, там се постват какви ли не глупости, но до момента не бях виждал нищо за България. Попадайки от там на сайта на олимпиадата, човек се чувства…странно. Според мен не е нормално да има толкова много политика и бюрокрация зад едно детско състезание по програмиране.

Тук ще разкажа за една опасна ситуация в Пирин, която ми се случи през почивните дни. Ходенето в Пирин през този петък, събота и неделя беше планувано още преди няколко месеца. Маршрутът беше х. Яворов – з. Бункера – з. Кончето – Кончето – Казаните – х. Вихрен. Всеки, който е ходил в Пирин знае, че това е един много дълъг и доста труден преход. Нашата група от 5 човека в никой случай не е неопитна – правили сме много на брой и сложни преходи. Прогнозите за времето бяха лоши, като от bTV плашеха с “бури и гръмотевици в планините”. Подобни прогнози естествено са си чиста дезинформация. Абсурдно е, в продължение на няколко дни, във всички планини в България да има гръмотевични бури. През целия преход, който направихме в Пирин нямаше нито една гръмотевица. Времето беше абсолютно тихо, но облачно. Температурата беше около 10 градуса на 1800 метра и около 1-5 градуса на 2800 метра. При тези температура образуването на гръмотевични бури е просто невъзможно. Няколко пъти ни валя слаб дъжд и суграшица. Все пак, имайки предвид прогрнозите за времето, решихме да се качим в петък до х. Яворов, която се намира на 1740 метра надморска височина – идеята беше там да решим дали ще продължаваме нагоре. Стигнахме без проблемите до хижата. Най-обикновена хижа – печка обаче не гореше и чайник на нея нямаше. Поредното нарушаване на устава на БТС. Очевидно ставаше дума за “хижар” от кръчмарски тип. На другия ден станахме в 5:30 – небето беше почти ясно и решихме, че ще тръгнем нагоре. Тръгнахме към 6:20. Хижарят не сметна за необходимо да стане за да ни изпрати. Бяхме единствените хора в хижата, като се бяхме обадили предварително, че ще отидем. Около 7:10 бяхме на първата ни спирка – з. Бункера на 2000 метра – ниска, празна, каменна постройка с много голям и добре направен покрив. Не знаех, че съществува, понеже не беше отбелязан на GPS картата (topomaps.info). Продължихме нагоре, като в 9:50 вече бяхме на Суходолски Превал – 2540 метра. По пътя видяхме няколко малки преспи сняг (с площ по няколко квадратни метра). Под скалите на отсрещните върхове се виждаха и по-големи ледници. Когато стигнахме превала идващата отдолу мъгла ни настигна. За кратко време видимостта падна значително. По тази причина започнахме да се движим близо един до друг. Често се опитваше да вали дъжд, пръски от мъглата или суграшица. Продължихме да се движим по лятната пътека, като подсякохме връх Каменитица около 10:40. На Каменитишки превал бяхме в 11:05, продължихме да се движим по лятната пътека, подсичайки връх Баюви Дупки. Близо до пътеката се появи една голяма преспа сняг, която лесно можеше да се обиколи отдолу – така и направихме. След дълго и еднообразно ходене, стигнахме до заслона преди Кончето. Бяхме там точно за обяд, около 12:10 часа. Който е ходил на Кончето знае за каква душегубка става въпрос. Няма да пиша повече за заслона. Към 13:00 тръгнахме от заслона. За първи път от началото на ходенето, все пак се появи някакъв вятър. Температурата падна и за пореден път заваля суграшица. Подсякохме връх Бански Суходол (едно и две) и около 13:45 часа се “яхнахме” на Кончето. Истории от там бях слушал какви ли не, но до момента не бях минавал. Наистина е интересно място и трябва да се мине по ръба между две пропасти. Минаването по въжето обаче дори ми се стори приятно. Заради мъглата и от двете пропасти се виждаха не повече от 10 метра надолу. От време на време мъглата се вдигаше и се виждаше точно къде сме кацнали. След около 30 минути “ходене” по въжето стигнахме до разклона преди връх Кутело 2. Тук направихме грешка – решихме да подсечем Кутело 1 и 2, минавайки по лятната пътека. Тръгнахме по дясното разклонение на въжето. Оказа се, че то свършва след около 10 метра. Очевидно е скъсано, част от коловете по-натам ги няма и никой не си е направил труда да го смени. Продължихме бавно и внимателно по стръмната и мокра скала, някак успяхме да минем, главно благодарение на щеките. Истинския проблем дойде на 400 метра от премката под Вихрен. В мъглата се показа един огромен ледник. Поглеждайки надолу се виждаше сняг в мъглата, очевидно се простираше на поне няколко стотин метра. Същото беше и нагоре. Напред краят на снега не се виждаше. Очевидно нямаше как да го заобиколим. Изборът беше да се опитаме да минем през него или да се връщаме. Часът беше 14:50. Имахме възможност да се върнем на заслона. На никой обаче не му се връщаше през Кончето, липсващото въже щеше да направи връщането доста трудно занимание. Имахме възможност да се върнем до разклонението на въжето и да се опитаме да минем по зимната пътека – през Кутело 1 и 2. Това обаче щеше да отнеме прекалено много време и усилия. В пристъм на малоумие решихме да тръгнем през ледника в колона по един. На втората стъпка единият ми крак се хлъзна надолу, опитвайки се да се задържа за леда си джаснах коляното на другия крак в скалата отдолу. Тук има един момент от няколко секунди през които не знам точно какво и как ме крепеше върху ледника. Надолу ме чакаше едно не много дълго падане без никакъв шанс за оцеляване. Оказа се, че все пак не съм си счупил капачката на коляното, успях някак да запазя равновесие с дълбоко забиване на щеката в снега. Този ледник очевидно беше размекнат към крайщата си и по-твърд в средата. Това което ни позволи да преминем през него беше, че ледения слой отгоре можеше да се пробие сравнително лесно, но едновременно с това снега отдолу не беше прекалено мек. Ако беше на лице един от двата случая – нямахме никакви шансове да минем (живи) от там. Продължихме да ходим бавно напред с много усилия за всяка стъпка. Гледах да не мисля през цялото време, защото мислене = паникьосване = падане. Дължината на ледника се оказа около 100 метра. Ще ги помня много време тези 100 метра. След като го минахме продължихме напред, в 15:30 бяхме на премката под Вихрен – 2675 метра. Тук трябваше да вземем важно решение, наплашени от ледника. Можеше да тръгнем да слизаме през Казаните или да изкачим върха и да слезем от другата страна през Кабата. На този етап беше ясно, че това далеч няма да е единствения ледник в този поход. С лекота щяхме да се качим на Вихрен, ако знаехме, че от другата страна ще можем да слезем с минаване през по-малко ледници. Тук много наивно и неуспешно се опитахме да потърсим съдействие от “държавата”. Решихме, че можем да се обадим на така наречената хижа Вихрен и да попитаме от къде да минем. Обадихме се на “звезда 88”, където обядващата кака обясни, че тя телефони на хижи не знаела, даде ни друг телефон. Обадихме се на него, дадоха ни два номера на хижа Вихрен. Единият беше мобилен, който никой не вдигаше. Другият беше стационарен и несъществуващ абонатен номер. Трябваше да тръгнем на някъде или да замръзнем на премката в преговори с каки по телефона. Понеже нямахме никаква информация за Кабата, решихме да тръгнем през Казаните, спестявайки изкачването на Вихрен. Докато си общувахме по телефона мъглата леко се раздигна. Двата казана под Вихрен бяха пълни с лед, но между тях имаше един тънък рид. В последствие разбрахме, че пътеката минава точно по него. За първи път в живота си минавам през такова място – дълго слизане в мъгла през една 20 метрова просека намираща се в нищото между два гигански, стръмни, ледени блока. Изключително призрачно преживяване. Естествено човек се чуди кога блоковете ще се съберат и рида ще свърши. От GPS-а беше видно, че по-надолу се свързват в циркуса. В 16:00 вече бяхме под мъглата и се озовахме на края на рида – скала от която се вижда целия казан, по средата на който, в далечината се видя заслон Казана. Интересното беше, че двата големи ледника свършваха точно на това място, на около 2450 метра надморска височина. В този момент се обнадеждих, че може би има някакъв шанс да слезем сами. По лявата страна на този рид имаше стръмна пътека за слизане. След кратко обмисляне минахме по нея. Оказа се, че тя води в един доста стръмен сипей, където имаше друг малък (40-50 метра) ледник. Нямаше как да го заобиколим, минахме през него. И това преминаване беше доста екстремно, но падането не беше толкова рисковано. Около 16:30 бяхме в казана, на разклона към заслона. Видяхме, че на заслона има някакви хора – единствените хора, които срещнахме през това ходене в Пирин. Понеже беше рано, решихме да продължим надолу към хижата. Видяхме, че и хората тръгват да слизат и на едно място се настигнахме. Тя бяха с доста по-добра екипировка – имаха въжета и пикели. Оказа се, че идват от Кабата, през Вихрен и искат да продължат към хижа Вихрен. След кратък разговор с тях, решихме, че с цел по-голяма сигурност вместо на хижа Вихрен ще слезем на хижа Бъндерица. По пътя към хижата минахме през още няколко ледника, този път хоризонтално разположени. Под 2300 метра обаче сняг вече нямаше. След едно огромно слизане, стигнахме на хижата – 1800 метра, в 19:30 часа.

Сега ще наблегна на това какво всъщност не беше наред през това ходене. Наличието на толкова много сняг в тази част на планината, на 27 юни за всички нас беше голяма изненада. След глупостите за времето в планините по bTV и невъзможността да се обадим на хижа Вихрен си задавам следния въпрос. Има ли институция в тази държава, която да знае какво е положението в Пирин през началото на летния сезон 2009? Какво стана с добрата стара традиция всички хижари да се обаждат сутринта в 6:00 по радиото и да съобщават информация за времето и всичко което се е случило през последните 24 часа? От къде се очаква човек да намери информация за състоянието на пътеките в даден момент от време? Защо през 21 век българската държава няма връзка с хижа Вихрен? Аз съм сигурен, че “хижаря” на Яворов не се е качвал по тази пътека – може би не никога, но в близките години. Ходя по планините от много години и положението става все по-лошо. Явно много хора не разбират, че не всеки продавач на бира и кебапчета може да бъде хижар. Изключително безотговорно е да пуснеш хора по такъв маршрут без да се интересуваш какво има по пътя, без да се интересуваш дали са стигнали и без дори да ги изпратиш. Омръзнало ми е от подобни комерсиални изпълнения – явно тези хора са там с единствената идея да печелят пари. Естествено не всички са такива. Тук искам да поздравя Олга от хижа Бенковски, момчето (не му помня името) от хижа Белмекен и Величка от заслон Леденото Езеро. Тези хора са истински Хижари и в никой случай не мога да ги сложа в кюпа с останалите. Дано да има и други като тях. Защо примерно Олга може да бие камбаната, когато изпраща някой и да се обажда по радиото да провери дали е пристигнал, а някои хора не могат? Слизайки от Бъндерица минахме през Банско. Това в момента е един призрачен град – Припят ряпа да яде. Очевидно животът там е спрял с края на ски сезона. Ходейки по празната главна улица, покрай празните ски магазини и коледните украси се заговорихме с едно момче. Явно биехме на очи заради раниците – там гледката на хора с раници е рядкост. Той се оказа планински спасител. Още малко и щеше да ни почерпи, че сме слезнали сами и не са го разкарвали да ни сваля. Преди няколко дни свалял от същото място някаква испанка и един българин. Къде им е акъла на онези с хотелите? В Банско могат да идват много повече хора, особено през лятото. На тях обаче трябва да им се предложи качествена услуга. И не, аз няма да отида там заради SPA, кръчма, чалготека или просто да вися в някой хотел по средата на нищото. Толкова ли е трудно да се направи един сайт с актуална информация за пътеките в Пирин? Толкова ли е трудно да се опъне едно ново 50 метрово въже, на мястото на скъсаното? Защо никой не строява хижарите да си спазват елементарните задължения? Както винаги се случва в България – всеки действа за себе си и няма никаква координация. На фирмите с хижите не им пука какво и къде се случва – за тях онези с раниците са ходещи 20 левови банкноти. Хотелиерите са достатъчно смотани, че да действат на принципа – ден година храни. На застрахователната полица (да, бяхме застраховани) ми се наби на очи един красив надпис – до 1000 лева при смърт. Очевидно това е цената на живота в Пирин.

В никой случай не искам да обвинявам някой за опасността в която изпаднах при това ходене. Ако имахме необходимата екипировка или ако някой ни беше казал за опасността – нямаше да попадна в тази ситуация. Глупавото е случая е, че други хора са имали проблем на същото място само преди няколко дни, но тази информация я няма никъде. А тези неща са важни. Едно “лятната пътека е блокирана”, “минете по зимната пътека” или “вземете си пикел” могат да спасят нечии живот на този преход. Ако някой тръгва на поход в Пирин през идните дни – нека има тези неща в предвид.

Животът не върви добре със SGExpressbank. Искам да се разведем, обаче тя не ми дава развод. Там имах кредит, студентски кредит. Плащах си кредита редовно, без да ходя при нея. Платих си кредита и дълго време не се бяхме чували с нея. Обаче тя ми се обади и ме намери. Иска да се видим. Иска да й давам пари. Обясни ми, че там съм имал сметка. Сметка, която не ползвам. По тази сметка съм бил имал такси и трябвало да отида да си ги платя, че да ми я закрие. Е да ама аз сметка не съм искал да имам – на мен само кредит ми трябваше. Не съм знаел, че имам сметка и не съм я ползвал. Нямам никакво движение по нея, нямам дебитна карта към нея, нямам Интернет банкиране, нямам телефонно банкиране, нямам пари в нея, нямам месечни извлечения, нямам годишни извлечения. Отказах й – казах, че няма да отида. Това обаче не помогна, тя пак ми се обажда – май всеки месец. Предния път ме заплаши със съдия-изпълнител. Днес само ми се скара – била ми пращала писма. Писма от нея наистина получавах, но само рекламни – реклами за нови кредити, с мокър подпис. Уж не съм редовен клиент, а нови кредити иска да ми дава. Как да й кажа, че не я обичам вече? А пари за услуги, които не ползвам – няма да й дам.

Покрай тези избори глупостите, които се говорят на тема корупция достигнаха своя локален максимум. Имам чуството, че всички политици много внимателно се опитват да НЕ решат проблема с корупцията. Явно така им е по-изгодно. Всъщност колкото по-големи “борци” срещу корупцията се изкарват, толкова по-големи глупости по темата говорят. Онзи дето е накацал по билбордовете на магистралите (“СПРИ! Корупцията”) води по този показател. Естествено проблемът с корупцията има елементарно решение. Решаването му няма как да отнеме повече от няколко дни на едно нормално правителство. Според wikipedia, в България има 28 области, в които се съдържат 264 общини. Във всички тези области и общини има общи административни единици – такива има във всяка една област и/или община. Например:

• Полиция
• Съд
• Нотариуси
• Прокуратура
• Пожарна

Имайки карта пред себе си, можем да започнем решаването на проблема от горния ляв ъгъл – област Видин. Сигурен съм, че във Видинската полиция работят едни чудесни професионалисти. Няма как държавата да се лиши от техния ценен опит и качества. За това решаваме да изпратим полицията от Видин в Благоевград. Това включва целия й личен състав, като се започне от началника и се стигне до леля Пена – чистачката. Естествено в Благоевград вече си има полиция, за това нея ще я изпратим в Русе. Русенската можем да пратим в Хасково, а Хасковската – във Видин. Във Видин сигурно има и най-различни съдебни инстанции с много ценен личен състав. Видинския съд можем да го пратим в Бургас, бургаския в Плевен, плевенския в Пазарджик, а пазарджишкия във Видин. Същото можем да направим и с тези прекрасни трудови хора – нотариусите. Чак се просълзявам като се сетя за тяхното тежко битие. Можем естествено да завъртим и други държавни институции по същия признак. Получава се така, че компетентния пазарждишки съд ще има удоволствието да работи с гражданите на Видин и хасковксата полиция. Всички порочни връзки между отделните институции, както и между служителите им и мафията ще бъдат прекъснати. Най-трудното в тази задача за министри е да не вземем да оставим някоя и друга област без важни институции. При нужда същото упражнение може да се приложи на ниво общини. Дейностите на служителите могат да се отчитат всяка година, като 20% от най-добрите и 20% от най-лошите се преразпределят на нови места. Естествено тези, които се справят добре могат да бъдат прехвърляни на по-хубави места. А за тези, които не си вършат работата добре остава да решават сложните казуси на изчезналите селски кокошки.

Всичко това е изключително близко до акъла. Мисля, че началото на подобни практики идва още от римско време. До колкото съм чувал, в България също са ставали подобни неща по времето на Тодор Живков. Най-вероятно по тази причина практиката е била наплюта, като лоша, след падането на комунизма. Все пак трябва да се има предвид, че полицията, съда и всички институции покрай тях са силови и респектиращи. Много е глупаво да се мисли, че с вдигане на заплати и целуване по челото на ръководни кадри може да бъде решен проблема. Единствения ефективен начин за справяне с корупцията е този – трябва да се използва и моркова и тоягата. Трябва, обаче не искат да го решат. От нито една политическа партия и дума не са казали за този хубав метод. Сигурен съм, че и на следващите избори ще има накацали смешници по билбордовете, които “спират” корупцията.

За да си турбо-гъзар трябва да имаш мотор. Но това не е достатъчно. Трябва ти мощен, спортен, пистов мотор. Много е важно мотора да е шумен – колкото повече “пърди” – по-голям гъзар си. Задължително мотора трябва да го караш по обяд в почивните дни или късно през нощта в работните. Независимо къде ходиш – трябва да го правиш с мотора. Това важи с особена важност за ходенето до местни кръчми и кафенета, намиращи се в радиус до 200 метра. Тези метри ги вземаш със средна скорост 85 км/ч. Много е важно когато караш мотора да си с подходящо облекло – потник с ярки цветове, късо панталонче тип бански от 5 лева и най-важното – джапанки. Много кандидат-турбо-гъзари пропускат този изключително важен детайл. В краен случай може да си със сандали или чехли, но това те прави втора категория турбо-гъзар. Едни евтини джапанки слагат поне 15-20 коня на мотора ти. Естествено не трябва да караш с каска – като някой простак, дето не знае как се кара. Ти моторите трябва да ги можеш, каските са за аматьори. Освен мотор, дрехи и джапанки трябва да возиш гадже на задната седалка. Ако си около 25-30 годишен гаджето трябва да е на 13-14 години. То задължително се вози зад теб, с прашки и естествено без каска. Получаваш бонус ако е с боси крака.

Ето на такъв харманлийски турбо-гъзар (мускулест) попаднах в събота – в Харманли. Незнайно защо реши, че му преча на едно кръстовище. За да си покаже гъзарията реши да мине покрай мен, да удари колата с ръка и да спре пред мен на светофара, на стръмна улица. Със спирането си се обърна и започна да крещи по мен, точно на ухото на гаджето си. Естествено без да слиза от мотора. След малко светна зелено и пича отпраши с бясна скорост. Паркира на 200 метра в едно кафене.

Уважаеми родни турбо-гъзари, всички знаем, че ви е трудно. Очевидно имате някакви сериозни ментални проблеми. Но все пак гледайте да се придържате към най-елементарните правила за самосъхранение. Изключително глупаво е да спреш с мотора си, пред голяма кола с 5 човека вътре, на стръмна улица, като преди това си издразнил шофьора, и да започнеш да говориш за майка му. Човек може да се разстрой и да вземе да си сбърка газта със спирачката. Тогава дори и да го вкарат в затвора, вашето мозъче ще го чистят с четка за зъби от асвалта. Още по-кофти е, ако човек вземе да ви се обиди. Обикновено хората, които лесно се обиждат си носят по една голяма метална щанга или бухалка под седалката (познавам няколко такива). Когато някой като вас вземе да ги обижда, излизат от колата с нея и спокойно се насочват към него с благ поглед и мила усмивка. С елементарни познания по физика можем да стигнем до извода, че нито мускулите, нито моторите, нито конските сили ще ви спасят от човек с бухалка на кръстовище.

Признавам си – всички коментари написани за мен в Lifestyle.bg са верни! Аз съм масон. Понеже баба ми е туркиня, ние тримата с Ахмед Мерчев и Ахмед Доган планираме да превземем света. Това трябва да стане до няколко години. Ние сме членове на тайния орден на Силиконовия бюст на Мара Отварачката. Баща ми е Никоай Добрев, той всъщност е тринадесетата рейнкарнация на Буда. А прадядо ми е Смърт. Той е член на сектата на Тери Прачет. Книгата Малки Богове е написана специално с цел да се подкопаят основите на Православната църква. По този начин по българските земи ще започне да се практикува тайната масонска религия. Този процес вече е започнал, а сбирките си ги правим в едно мазе в село Мало Бучино. Там при пълнолуние пренасяме в жертва по едно малко бяло детенце. Примамваме го от специално направеното за целта 101 СОУ Бачо Киро. Ребърцата му изяждаме с масло и чесън. За прикриване на тази дейност работим съвместно с Bastun Networks. Те разработват и внедряват опасни оръжия за агентите ни под прикритие, като Кака Сийка например. Тя е двоен агент на Щази и всъщност работи за нас. Това, че съм роднина на Смърт си личи по белите кичури в косата ми. Заедно със Сотир работим за циганизацията на България. За целта се опитваме да създадем изкуствен интелект, така че хората да престанат да мислят. В тази дейност ни помага и гуруто на пролог, урду и пащу – Владимир Смоленски. И двамата с него сме четвърти братовчеди на Юлиян Вучков. Връзката ни с тъмните комунистически сили разбира се е Светлин Наков. Както се вижда от връзката на страницата, той получава награда от неизвесна социалистическа фигура с тъмна маска. Поводът е разпространяване от негова страна на изключително опасно учение. Понеже сме адаши, моята фирма е част от обръча фирми на Цар Киро, който активно работи за алкохолизирането на нацията. Тези избори ще бъдат провалени от Извънземните. Предсказвам тяхното идване в изборната нощ. Молете се, само избраните ще оцелеят!

Искам да кажа на дамата с кучетата, че това което прави в момента не е хубаво. Ние сме едни изключително търпеливи хора, но търпението ни е на път да се изчерпа. Ако предположим, че търпението ни е една 50 тонна тежест, от въжето на което виси тази тежеста са останали само няколко тънки косъмчета. Тази тежест е на път да падне в нейната градинка. Някак я понасяме, вече трета година. Искам за пореден път да й напомня, че тя не живее на луната. И това, че си мисли, че може да дразни целия квартал без никакви последствия е изключително лоша заблуда.

• Не сме я абонирали за най-новите порно списания
• Не сме й изпратили комплект вибратори с наложен платеж
• Не сме й нарисували със спрей вратата на гаража
• Не сме й спрели GSM/WiFi/TV сигналите
• Не сме й пуснали 220V по оградата
• Дори не сме й намазали дръжката на вратата с нещо лепкаво и миришещо лошо

Не сме, обаче можем. Можем да бъдем изключително гадни и за сметка на това – за дълъг период от време. Защото очевидно това което иска тя е война. Тази война обаче ние щя я спечелим. Защото сме повече хора и сме по-готини. Ако не е чела A Series of Unfortunate Events на Lemony Snicket, може би сега е най-подходящия момент да ги прочете. В съсвем скоро време ще започнат да й се случват изключително необичайни неща. Но нека бъдем разумни, най-любезно я молим –

РАЗКАРАЙТЕ ДВАТА ПОМИЯРА НЕЗАБАВНО!

Вчера сестра ми имаше рожден ден и вкъщи имаше купон. Дойде и едно момче, което познавам от много време, но виждам доста рядко. Въпросния младеж в момента е на около 17 години. Понеже децата се променят много в тази възраст – не знаех какво да очаквам от него. Преди време беше слабичък и свит, сега е станал мъж с големи мускули, очевидно тренира доста фитнес. От дума на дума стигнахме до там, че според него циганите били боклука на нацията и трябвало да се избият до край. Същото било и с турците. А еврейте били най-лошите, защото те управлявали света по лош начин. Той самия, ако не го било страх от затвор, щял да убива цигани в името на Христо Ботев и Васил Левски. Издразних се адски много и голяма част от вечерта мина в дебатиране с него. Много ми беше интересно как успяват да им промият мозъците чак до такава степен. Той естествено бил против правителството – “на мен това правителство не ми харесва”. Попитах го на базата на какви сравнения стига до извода, че правителството е лошо. Все пак в съзнателния си живот (до колкото неговия може да се нарече така) той не е виждал друго правителство. Естествено смислен отговор не получих. Каза ми, че това правителство било комунистическо и за това било лошо. След малко стана ясно, че той не знае какво е комунизъм. Основно дискусията се водеше около фашизма. Попитах колко циагани и турци познава и от къде идва тази омраза към тях. Заяви ми, че не познавал нито цигани, нито турци, защото според него те не били хора и нямало как да има нещо общо с тях. Разговорът стигна до еврейте, масоните и световните конспирации. Стана ми много интересно защо споменава масоните и тръгнах да го пробвам на тази тема. Попитах дали масоните вярват в бог. Отоговори ми, че масоните били нещо като секта и имали своя религия, която не била “правилна”. Много свободно говори и за войни, революции, Христо Ботев, турско робство и т.н. Няма никаква представа какво значат тези неща, но се появяват на различни места в обясненията му. Стигнахме и до там, че той наистина се е опитвал да сваля правителството, че познавал лично Боян Расате, че бил арестуван заедно с него. Разговора завърши с това как след кратък диспут бил някакъв циганин. По-нататък не издържах. Естествено момчето има проблеми в училище и проблеми с общуването, още от както го познавам – преди 5-6 години.

Обясних му доста неща, но се съмнявал нещо да му е останало в главата. До този момент не бях имал допир с т.нар. български националисти, но вече имам ясна представа за тях – гимназиални побойници с ниски оценки, проблеми с общуването и сбъркана ценностна система. Такива деца обаче изобщо не са малко, явно на това разчитат и “националистите”. Интересно ми е как ги търпят майките им и как ги търпят в учителите. За моя познат знам, че майка му отдавна се е предала и е спряла да се бори с него. Спомням си, че в гимназията имах сериозни разправии с учителката по история, защото една драсканица в тетрадката ми й беше заприличала на пречупен кръст. Какво ли правят сега учителите, освен да си затварят очите – в случая става дума за 138 СОУ. Интересно ми е дали учителката му по история е на ясно, че нейн ученик, който скоро ще завърши има амбицията да убива цигани в името на Христо Ботев. Какво му е казала тя за Христо Ботев? Защо той е интересувайки се от история чете криворазбран национализъм, а не учебника по история? Да излизат такива хора от гимназията е бомба със закъснител. Това е човек, който не може да смята с обикновени дроби, не може да работи нищо (и не иска да се научи). Живее с нагласата, че е жертва на някакъв еврейски заговор и всичките му проблеми са причинени от това. Не може да създаде нищо, обаче е готов да разрушава, да убива и да сваля правителства. Сигурен съм, че след 2 години директора на една българска гимназия ще сложи подписа си върху дипломата му. По този начин, той ще даде съгласието си от гимназията му да излизат такива възпитаници. Това ще покаже за пореден път, че подобни хора се приемат нормално в обществото.