My Shiny Weblog!

В продължение на десетки години стандартизацията в областта на осветителните системи работеше чудесно. Когато на човек му изгореше някакъв компонент, можеше да отиде в магазина и да си купи нов такъв, запазвайки останалите компоненти на инсталацията. Да, обаче вече не е така. Преди повече от месец, както си седях в стаята ми гръмна лампата. След сваляне на полюлея се оказа, че е прегоряла изолацията на кабелите водещи към една от фасунгите. Елементарен проблем – сменя се кабела и всичко е наред, е да ама не. Китаеца е занитил кабела за фасунгата, а осветителното тяло се държи за тавана хванато през фасунгата. Псувайки китаеца реших, че вместо кабел ще трябва да купя фасунга и тръгнах да търся такава. Оказа се, че такава фасунга няма никъде, понеже не е стандартна. Друга не може да се хване в осветителното тяло, а дори и да се хване – няма как цялото тяло да се държи на нея. Благодарения на Великата китайска социалистическа революция, дивия български капитализъм и глупавите ЕС стандарти – отидох и си купих нов VitoLight полюлей, с три такива осветителни тела. Сега ще го монтирам него, а стария ще ми седи за резервни части. Когато след 1-2 години ми се скапе някоя фасунга, ще монтирам от старите. Като свършат “резервните части” и VitoLight изчезне от пазара – ще трябва да направя ремонт и да мина на друг вид осветителни тела. Къде е сега г-жа Кунева, да напише нов стандарт, да глоби печалбарите и да научи китайците да работят добре?

Феодалните старци, белите престилки и малките пици ще изядат главата Дянкова.

Оу шит, дъ юзърс ютилити сървисис райтс ар нот протектед ин Булгейриа.

Католическата църква твърди, че в нощта на Halloween се случват ужасяващи неща. Те не подминаха и нашата улица. Съседите имаха уникално Halloween преживяване, което няма да забравят скоро. Всичко започна с едно звънене на пожар на нашия звънец. Когато отворих се качи съседката и паникьосано започна да ми обяснява нещо, от което успях да разбера само “фарове”, “джип” и “колата”. Попитах дали става нещо с моята кола, но очевидно не беше с нея. Слязохме долу и видяхме на улицата един подпрян с камъни под гумите голям джип Mitsubishi и развълнувани хора наоколо. Оказа се, че съседите тръгвайки с тяхната количка (нещо от сорта на Ford Fiesta) забелязали, че паркиралия зад тях джип ги следва плътно отзад, без шофьор в него. Понеже улицата ни е леко стръмна, се наложило малката количка да “подпира” джипа, докато някой дойде да го спре по някакъв начин. В противен случай, този джип, без спирачки и без да е включен на скорост, щеше спокойно да потегли надолу по улицата и да се набие в двора на съседна къща. Хората бяха успяли да го спрат подпирайки гумите са камъни, събрани от дупките на нашата разбита улица. Колата им беше успяла да се измъкне, и да замине по пътя си. Започнахме да се чудим какво да правим с джипа, за да не убие някой и да не влезе в двора (а може би и първия етаж) на къщата. По улицата мина един съсед, който се оказа, че работи в “сферата на МВР”. Започна да звъни телефони на колегите си и да обяснява какво е станало. Беше стигнал до третото телефонно обаждане, когато на мен ми стана студено и се прибрах. Хората продължиха да чакат, понеже той обеща, че ще дойде паяк да го вземе. След около 2 часа тръгнах от нас на Halloween парти, джипа си седеше, където го бяхме оставили. Съседите обясниха, че дошли някакви от КАТ, написали акт на шофьора и си заминали. Може би идеята е била джипа да се стресне от акта и да набие сам спирачки. След още 5 часа аз се прибрах от партито, джипа продължаваше да стои там, крепейки се на същите тези камъчета. И така, този джип прекара самотно и без шофьор нощта на Halloween. Ако беше тръгнал и убил някого, хроникьорите от КАТ пак щяха да дойдат и просто да напишат още един акт. Ако беше съборил съседската ограда – пак можеше да се напише акт. Днес на обяд джипа го нямаше. Можем само да се надяваме следващия път собственика да не забравя къде се намира ръчната спирачка. Но даже и да я забрави – какво толкова, ще отнесе някой и друг акт.

Единственото по-страшно нещо от Световната Финансова Криза (СФК) е Световната Грипна Пандемия (СГП). Когато двете неща се комбинират става още по-страшно. Не защото сме засегнати от тях по какъвто и да било начин от тях, а защото те са универсалното оправдание да не се върши никаква работа, по никакъв повод. Каквото и да се случи в държавата, независимо дали в парламента или в градския транспорт – то може да бъде обяснено със СФК или СГП. Примерно онзи ден в тролея няколко баби си говореха за СГП.

- Ти чу ли? Нас сега ще ни ваксинират понеже сме рискува група?
- Ама дойдоха ли вече ваксините за новия грип?

Тези дами бяха на средна възраст 75 години. Незнайно защо са решили, че те точно ще бъдат най-засегнатите от СГП. Това, че държавата ще ги ваксинира безплатно е може би най-важното събитие в техния живот от последните 3-4 години (може и повече). Младите хора, въпреки че уж те са по засегнати от грипа, не ги тревожи толкова СГП, колкото СФК. Имам няколко познати, които непрекъснато се оплакват. Всъщност те нито имат образование, нито учат нещо, нито някога са имали нормална работа. Те обаче са най-засегнатите от СФК. Всичко може да бъде обяснено с кризата.

- Здравей, как си?
- Ами горе-долу, то сега с тази криза, няма работа…

Комбинирано засегнатите от СГП и СФК обаче намерих в една хижа. Няма да казвам коя е, но се намира на много забутано място. Около нея има няколко от т.нар “екопътеки”, които тръгват от никъде и стигат до никъде. Строени са от някой “евроусвояващ” преди да започне кризата. Сега им ги няма мостовете, човек и да се опита да мине – няма да успее. Когато бях там хижарите бяха болни от грип и пиеха антибиотик, някакъв обикновен, по подразбиране, понеже наоколо няма лекар, който да им го изпише. Кризата ги беше засегнала, понеже някакъв “инвеститор” решил да ремонтира хижата и да я прави на хотел. В пристъп на предприемачество сложил PVC дограма, топлоизолация (но само на фасадната стена), парно на дърва, стени от гипскартон и ламиниран паркет. Цялото това жалко подобие на хижа се помещава в една постройка, която на времето явно е била гранична застава. В резултат на кризата строителството спряло, в хижата няма печка, защото “инвеститора” я е изхвърлил, парното скоро ще замръзне и ще се спука, понеже няма кой да ходи там и няма смисъл да се пали. В стаите мирише на канал, най-вероятно защото цялото оборудване в банята е избирано по стария български признак – “да е евтинко”.

- Ремонта не е свършил гледам?
- Ама как, спряхме го, то сега в тази криза, няма пари…

И така, на хижарите не им остава друго освен да си пият антибиотика и да чакат вожда да ги “оправи”. Със сигурност за миризмата на канал и падналите мостове е виновна СФК. И най-вече тексаския рейнджър Джо, който няма пари да си плаща ипотеката на ранчото. Самият вожд гледа сериозно какво става в хижата, от плакат на стената и няколко небрежно разхвърляни предизборни картички на ГЕРБ. Той обаче е тройно засегнат, на него освен СГП и СФК му пречи и предишното управление. Понеже все пак е премиер, за да не върши нищо са му необходими много повече оправдания от тези на обикновените хора. АЕЦ “Белене” е може би единствения сериозен проект в държавата в момента, решението за който ще има значение и след 50 години. По този случай концепцията по въпроса се сменя по три пъти дневно – ще се строи/няма да се строи. Сега е удобен случай спирането на проекта да бъде оправдано със СФК. Естествено ще се докара вода от още девет кладенеца, те “зелените” само това чакат. По този начин, топката с енергийните проблеми на страната ще бъде прехвърлена на следващото управление. Че за какво му е на вожда да строи АЕЦ, от който той няма да види ползите, защото ще му е минал мандата. Много по-лесно е парите, които биха отишли в централата да се “усвоят” по някаква друга линия.

- Ще строим ли АЕЦ “Белене” г-н Борисов?
- Ама моля ви се, криза е.

Така той ще бъде спасител на народа – ще успее да реши всичките проблеми с три прости действия.

• Бодене в задника с “Тамифлу” на всеки грипав
• Раздаване по 20 лв. на глава от населението за справяне с кризата
• Обвиняване на предишните за всички останали проблеми

Така проекта АЕЦ “Белене” ще бъде предаден на следващото управление, точно както беше предаван на всики нови до момента. Те ще трябва да измислят съвършено ново оправдание за това – защо не трябва да се строи. Това едва ли ще е проблем – “журналистите” само това чакат – все ще се яви я някоя криза, я болест. По този начин ще си избутат мандатчетата и вече няма да им пука. През това време “зелените” ще ръгат кюмюр в печката и ще чакат да пекне слънце, да им огрее…панелите.

Тревогата от тази нощ още не е преминала. Оказа се, че това което свири е СОТ аларма, на балкона, на апартамент, на по-горен етаж. Геройската епопея за справяне с положението до момента вклюва:

• Обаждане на 112 – не могат да помогнат.

• Обиколка на блока и идентифициране на апартамента с алармата. Локализиране на СОТ лепенка – International Security Group с телефон 865 9999.

• Обаждане по телефона на ISG – никой не вдига.

• Търсене на телефон в Google, намиране на друг телефон – на него отговаря нищо не знаещ сънен човек, нямащ общо със СОТ дейност.

• Търсене на фирмата в регистъра на МВР с лицензирани СОТ фирми в Интернет – фигурира под името Интернешънъл Секюрити Груп ЕООД, няма телефон за връзка.

• Обаждане по телефона в 6 РПУ – съобщават информационен номер, на който да се обадим, 11800, за да питаме за телефон за връзка.

• Обаждане на 11800 – намират фирмата в регистъра, няма въведен телефон за връзка.

• Спиране тока на цялата сграда – алармата продължава да работи.

• Справка в ДДС регистър – показва, че фирмата е закрита през 2007 година.

• Справка със съседи – казват, че в апартамента не живее никой, препродаван е много пъти, собствениците вероятно са в САЩ. Никой от блока няма връзка с тях.

• Обаждане в “Гражданска защита” – съветват – “Някой алпинист да се качи и да удари с кол алармата през балкона. Без да влиза на балкона, защото това е частна собственост”.

След 10 часа алармата още работи. Но ние не сме се отказали. Обмислям варианта за изстрел с огнестрелно оръжие до балкона. Въпреки, че бих бил по-доволен ако можех да счупя свирката в главата на малоумните емигранти-собственици. А може би още по-добре – в главата на собственика на Интернешънъл Секюрити Груп ЕООД.

UPDATE: Току що започнаха да вият и сирените на “Гражданска защита”. Симфонията е невероятна, трябва да призная, че техните са достойна конкуренция на СОТ-аджийските. Особено когато човек не е спал цяла нощ.

UPDATE: И все пак се оказа СОТ, по-късно ще пиша подробности…

Обявявам официално пред всички, и най-вече пред “Гражданска защита”, че се намирам в извънредно положение и под състояние на тревога. Сега е 2:15 минути на 1 октомври, от 0:00 часа тук вие сирена. Нямам представа каква е сирената, свири много силно и много монотонно. По-силна е от повечето СОТ-ове, които съм чувал. При спуснати външни и вътрешни щори и плътно затворени всички прозорци на апартамента, сънят е мисия невъзможна. Няма никаква индикация, че някой ще обърне някакво внимание на въпросната сирена. Дори не знаех защо е пусната, но един бърз google по темата показа, че “Гражданска защита” щяла да си тества сирените на 1 октомври. Искам да им кажа, че сирената им свири. Само дето май някой “експерт” е объркал 12 часа на обяд с 12 часа вечерта. И вместо за 20 минути я е пуснал за 20 часа. Положението щеше да бъде далеч по-драматично, ако от време на време паникьосан женски глас съобщаваше нещо от сорта на – “Внимание въздушно нападение”, “Внимание земетресение” или “Внимание химическа атака”. Предполагам, че през утрешния ден ще изпробваме и тази функционалност. Също така искам да кажа на работодателите си, че ще бъда в кондиция за работа веднага щом успея да се наспя, след като свърши свирнята, извънредното положение и въздушните атаки. Опази Боже да ме спасяват от бедствия и войни неможещите да настроят правилно едни свирки да свирят в определено време. Помощ, не искам да бъда спасяван!

Вчера с баща ми ходихме на пазар в METRO. На влизане в магазина нещо се разпищя и понеже ние не му обърнахме никакво внимание – СОТ-аджията се развика след нас да спрем. Върна ни на входа пак да минем. Понеже не ни застреля на място, очевидно машината не следи за течни експлозиви, а предпазва крадците да не внасят (!?) крадени стоки в магазина. След няколко минавания се оказа, че пищи от баща ми. Привикаха го в тъмната стайчка на охраната. Излезе от там с ножица и се запъти към тоалетната. В последствие разбрах, че при последното му пазаруване в METRO е имал неблагоразумието да си купи 15 левов панталон. Някъде в дълбините на крачола на този панталон имало някакъв етикет. На този етикет пишело, че трябва да се отреже. И понеже той не го е видял, съответно не го е и отрязаъл – наложи се да сваля панталоните в магазина, за да го отреже, за да може да напазарува. Интересно ми е този етикет дали щеше да пищи и на друи подобни, идиотски машини. Също така интересно дали въпросната (RFID?) технология не позволява инвалидирането на определени тагове след излизане от магазина. С новата промоция на METRO получавате панталони, проблеми при влизане в магазини и абсолютно безплатно – етикет за следене, и всичко това само за 15 лева.

Не, няма правописна грешка в заглавието. Не, не съм объркал снимката – тази снимка върви с това мероприятие. Който не вярва – да гледа тук. Днес случайно попаднах на сайта на олимпиадата от Slashdot. Естествено всички там се чудят какво по дяволите означава заглавието. Един от коментиращите се беше объркал, че става дума за олимпийските игри. Наистина човек трудно би си представил по-объркано име за подобно мероприятие. Може би само гърците и французите биха се ориентирали за какво става въпрос. Май на нормален английски трябва да бъде нещо, като International Programming Competition? Но защо да е просто, като може да е сложно. Снимката е много интересна. Светлината е в гръб на хората, противно на всякакви правила. Физиономиите са малки и почти не се виждат. Всички са костюмирани и наредени, като аптекарски шишета пред герба, на едно червено килимче, което е една идея по-късо от необходимото. Загадъчно е защо точно за Краси Манев не е стигнало килимчето. Не трябваше ли той да е в средата. Сигурен съм, че има значително повече заслуги от президента в тази област. Ако човек съди за сайта по подредените на снимката велики политически и научни умове, никога няма да предположи, че става дума за ученическо състезание по програмиране. Средната възраст на хората на снимката не е под 50 години. Малко му е късничко на Георги Първанов да става програмист (или пък информатик?). Тези хора не са ли просто организатори, не трябва ли децата да са в центъра на събитията? Фотографът обаче не е успял да центрира президентската глава в герба. Изместена е една идея в ляво – лошо, това сигурно не е случайно. Военното контра-разузнаване трябва да се заеме с разследване на този проблем. Явно някой се опитва да измести вожда. За да се ориентираме по-добре може да посетим сайта от миналата година. Тогава олимпиадата е била в по-развита държава – Египет. И там има президент – той обаче е в края, вижда му се лицето и има човешко излъчване. В центъра имаме снимки на участници в олимпиадата – децата.

Не знам нищо за тази олимпиада и не искам да пиша нищо лошо за нея. Нито пък искам да се заяждам с никой. Обаче от много години следя Slashdot, там се постват какви ли не глупости, но до момента не бях виждал нищо за България. Попадайки от там на сайта на олимпиадата, човек се чувства…странно. Според мен не е нормално да има толкова много политика и бюрокрация зад едно детско състезание по програмиране.

Тук ще разкажа за една опасна ситуация в Пирин, която ми се случи през почивните дни. Ходенето в Пирин през този петък, събота и неделя беше планувано още преди няколко месеца. Маршрутът беше х. Яворов – з. Бункера – з. Кончето – Кончето – Казаните – х. Вихрен. Всеки, който е ходил в Пирин знае, че това е един много дълъг и доста труден преход. Нашата група от 5 човека в никой случай не е неопитна – правили сме много на брой и сложни преходи. Прогнозите за времето бяха лоши, като от bTV плашеха с “бури и гръмотевици в планините”. Подобни прогнози естествено са си чиста дезинформация. Абсурдно е, в продължение на няколко дни, във всички планини в България да има гръмотевични бури. През целия преход, който направихме в Пирин нямаше нито една гръмотевица. Времето беше абсолютно тихо, но облачно. Температурата беше около 10 градуса на 1800 метра и около 1-5 градуса на 2800 метра. При тези температура образуването на гръмотевични бури е просто невъзможно. Няколко пъти ни валя слаб дъжд и суграшица. Все пак, имайки предвид прогрнозите за времето, решихме да се качим в петък до х. Яворов, която се намира на 1740 метра надморска височина – идеята беше там да решим дали ще продължаваме нагоре. Стигнахме без проблемите до хижата. Най-обикновена хижа – печка обаче не гореше и чайник на нея нямаше. Поредното нарушаване на устава на БТС. Очевидно ставаше дума за “хижар” от кръчмарски тип. На другия ден станахме в 5:30 – небето беше почти ясно и решихме, че ще тръгнем нагоре. Тръгнахме към 6:20. Хижарят не сметна за необходимо да стане за да ни изпрати. Бяхме единствените хора в хижата, като се бяхме обадили предварително, че ще отидем. Около 7:10 бяхме на първата ни спирка – з. Бункера на 2000 метра – ниска, празна, каменна постройка с много голям и добре направен покрив. Не знаех, че съществува, понеже не беше отбелязан на GPS картата (topomaps.info). Продължихме нагоре, като в 9:50 вече бяхме на Суходолски Превал – 2540 метра. По пътя видяхме няколко малки преспи сняг (с площ по няколко квадратни метра). Под скалите на отсрещните върхове се виждаха и по-големи ледници. Когато стигнахме превала идващата отдолу мъгла ни настигна. За кратко време видимостта падна значително. По тази причина започнахме да се движим близо един до друг. Често се опитваше да вали дъжд, пръски от мъглата или суграшица. Продължихме да се движим по лятната пътека, като подсякохме връх Каменитица около 10:40. На Каменитишки превал бяхме в 11:05, продължихме да се движим по лятната пътека, подсичайки връх Баюви Дупки. Близо до пътеката се появи една голяма преспа сняг, която лесно можеше да се обиколи отдолу – така и направихме. След дълго и еднообразно ходене, стигнахме до заслона преди Кончето. Бяхме там точно за обяд, около 12:10 часа. Който е ходил на Кончето знае за каква душегубка става въпрос. Няма да пиша повече за заслона. Към 13:00 тръгнахме от заслона. За първи път от началото на ходенето, все пак се появи някакъв вятър. Температурата падна и за пореден път заваля суграшица. Подсякохме връх Бански Суходол (едно и две) и около 13:45 часа се “яхнахме” на Кончето. Истории от там бях слушал какви ли не, но до момента не бях минавал. Наистина е интересно място и трябва да се мине по ръба между две пропасти. Минаването по въжето обаче дори ми се стори приятно. Заради мъглата и от двете пропасти се виждаха не повече от 10 метра надолу. От време на време мъглата се вдигаше и се виждаше точно къде сме кацнали. След около 30 минути “ходене” по въжето стигнахме до разклона преди връх Кутело 2. Тук направихме грешка – решихме да подсечем Кутело 1 и 2, минавайки по лятната пътека. Тръгнахме по дясното разклонение на въжето. Оказа се, че то свършва след около 10 метра. Очевидно е скъсано, част от коловете по-натам ги няма и никой не си е направил труда да го смени. Продължихме бавно и внимателно по стръмната и мокра скала, някак успяхме да минем, главно благодарение на щеките. Истинския проблем дойде на 400 метра от премката под Вихрен. В мъглата се показа един огромен ледник. Поглеждайки надолу се виждаше сняг в мъглата, очевидно се простираше на поне няколко стотин метра. Същото беше и нагоре. Напред краят на снега не се виждаше. Очевидно нямаше как да го заобиколим. Изборът беше да се опитаме да минем през него или да се връщаме. Часът беше 14:50. Имахме възможност да се върнем на заслона. На никой обаче не му се връщаше през Кончето, липсващото въже щеше да направи връщането доста трудно занимание. Имахме възможност да се върнем до разклонението на въжето и да се опитаме да минем по зимната пътека – през Кутело 1 и 2. Това обаче щеше да отнеме прекалено много време и усилия. В пристъм на малоумие решихме да тръгнем през ледника в колона по един. На втората стъпка единият ми крак се хлъзна надолу, опитвайки се да се задържа за леда си джаснах коляното на другия крак в скалата отдолу. Тук има един момент от няколко секунди през които не знам точно какво и как ме крепеше върху ледника. Надолу ме чакаше едно не много дълго падане без никакъв шанс за оцеляване. Оказа се, че все пак не съм си счупил капачката на коляното, успях някак да запазя равновесие с дълбоко забиване на щеката в снега. Този ледник очевидно беше размекнат към крайщата си и по-твърд в средата. Това което ни позволи да преминем през него беше, че ледения слой отгоре можеше да се пробие сравнително лесно, но едновременно с това снега отдолу не беше прекалено мек. Ако беше на лице един от двата случая – нямахме никакви шансове да минем (живи) от там. Продължихме да ходим бавно напред с много усилия за всяка стъпка. Гледах да не мисля през цялото време, защото мислене = паникьосване = падане. Дължината на ледника се оказа около 100 метра. Ще ги помня много време тези 100 метра. След като го минахме продължихме напред, в 15:30 бяхме на премката под Вихрен – 2675 метра. Тук трябваше да вземем важно решение, наплашени от ледника. Можеше да тръгнем да слизаме през Казаните или да изкачим върха и да слезем от другата страна през Кабата. На този етап беше ясно, че това далеч няма да е единствения ледник в този поход. С лекота щяхме да се качим на Вихрен, ако знаехме, че от другата страна ще можем да слезем с минаване през по-малко ледници. Тук много наивно и неуспешно се опитахме да потърсим съдействие от “държавата”. Решихме, че можем да се обадим на така наречената хижа Вихрен и да попитаме от къде да минем. Обадихме се на “звезда 88”, където обядващата кака обясни, че тя телефони на хижи не знаела, даде ни друг телефон. Обадихме се на него, дадоха ни два номера на хижа Вихрен. Единият беше мобилен, който никой не вдигаше. Другият беше стационарен и несъществуващ абонатен номер. Трябваше да тръгнем на някъде или да замръзнем на премката в преговори с каки по телефона. Понеже нямахме никаква информация за Кабата, решихме да тръгнем през Казаните, спестявайки изкачването на Вихрен. Докато си общувахме по телефона мъглата леко се раздигна. Двата казана под Вихрен бяха пълни с лед, но между тях имаше един тънък рид. В последствие разбрахме, че пътеката минава точно по него. За първи път в живота си минавам през такова място – дълго слизане в мъгла през една 20 метрова просека намираща се в нищото между два гигански, стръмни, ледени блока. Изключително призрачно преживяване. Естествено човек се чуди кога блоковете ще се съберат и рида ще свърши. От GPS-а беше видно, че по-надолу се свързват в циркуса. В 16:00 вече бяхме под мъглата и се озовахме на края на рида – скала от която се вижда целия казан, по средата на който, в далечината се видя заслон Казана. Интересното беше, че двата големи ледника свършваха точно на това място, на около 2450 метра надморска височина. В този момент се обнадеждих, че може би има някакъв шанс да слезем сами. По лявата страна на този рид имаше стръмна пътека за слизане. След кратко обмисляне минахме по нея. Оказа се, че тя води в един доста стръмен сипей, където имаше друг малък (40-50 метра) ледник. Нямаше как да го заобиколим, минахме през него. И това преминаване беше доста екстремно, но падането не беше толкова рисковано. Около 16:30 бяхме в казана, на разклона към заслона. Видяхме, че на заслона има някакви хора – единствените хора, които срещнахме през това ходене в Пирин. Понеже беше рано, решихме да продължим надолу към хижата. Видяхме, че и хората тръгват да слизат и на едно място се настигнахме. Тя бяха с доста по-добра екипировка – имаха въжета и пикели. Оказа се, че идват от Кабата, през Вихрен и искат да продължат към хижа Вихрен. След кратък разговор с тях, решихме, че с цел по-голяма сигурност вместо на хижа Вихрен ще слезем на хижа Бъндерица. По пътя към хижата минахме през още няколко ледника, този път хоризонтално разположени. Под 2300 метра обаче сняг вече нямаше. След едно огромно слизане, стигнахме на хижата – 1800 метра, в 19:30 часа.

Сега ще наблегна на това какво всъщност не беше наред през това ходене. Наличието на толкова много сняг в тази част на планината, на 27 юни за всички нас беше голяма изненада. След глупостите за времето в планините по bTV и невъзможността да се обадим на хижа Вихрен си задавам следния въпрос. Има ли институция в тази държава, която да знае какво е положението в Пирин през началото на летния сезон 2009? Какво стана с добрата стара традиция всички хижари да се обаждат сутринта в 6:00 по радиото и да съобщават информация за времето и всичко което се е случило през последните 24 часа? От къде се очаква човек да намери информация за състоянието на пътеките в даден момент от време? Защо през 21 век българската държава няма връзка с хижа Вихрен? Аз съм сигурен, че “хижаря” на Яворов не се е качвал по тази пътека – може би не никога, но в близките години. Ходя по планините от много години и положението става все по-лошо. Явно много хора не разбират, че не всеки продавач на бира и кебапчета може да бъде хижар. Изключително безотговорно е да пуснеш хора по такъв маршрут без да се интересуваш какво има по пътя, без да се интересуваш дали са стигнали и без дори да ги изпратиш. Омръзнало ми е от подобни комерсиални изпълнения – явно тези хора са там с единствената идея да печелят пари. Естествено не всички са такива. Тук искам да поздравя Олга от хижа Бенковски, момчето (не му помня името) от хижа Белмекен и Величка от заслон Леденото Езеро. Тези хора са истински Хижари и в никой случай не мога да ги сложа в кюпа с останалите. Дано да има и други като тях. Защо примерно Олга може да бие камбаната, когато изпраща някой и да се обажда по радиото да провери дали е пристигнал, а някои хора не могат? Слизайки от Бъндерица минахме през Банско. Това в момента е един призрачен град – Припят ряпа да яде. Очевидно животът там е спрял с края на ски сезона. Ходейки по празната главна улица, покрай празните ски магазини и коледните украси се заговорихме с едно момче. Явно биехме на очи заради раниците – там гледката на хора с раници е рядкост. Той се оказа планински спасител. Още малко и щеше да ни почерпи, че сме слезнали сами и не са го разкарвали да ни сваля. Преди няколко дни свалял от същото място някаква испанка и един българин. Къде им е акъла на онези с хотелите? В Банско могат да идват много повече хора, особено през лятото. На тях обаче трябва да им се предложи качествена услуга. И не, аз няма да отида там заради SPA, кръчма, чалготека или просто да вися в някой хотел по средата на нищото. Толкова ли е трудно да се направи един сайт с актуална информация за пътеките в Пирин? Толкова ли е трудно да се опъне едно ново 50 метрово въже, на мястото на скъсаното? Защо никой не строява хижарите да си спазват елементарните задължения? Както винаги се случва в България – всеки действа за себе си и няма никаква координация. На фирмите с хижите не им пука какво и къде се случва – за тях онези с раниците са ходещи 20 левови банкноти. Хотелиерите са достатъчно смотани, че да действат на принципа – ден година храни. На застрахователната полица (да, бяхме застраховани) ми се наби на очи един красив надпис – до 1000 лева при смърт. Очевидно това е цената на живота в Пирин.

В никой случай не искам да обвинявам някой за опасността в която изпаднах при това ходене. Ако имахме необходимата екипировка или ако някой ни беше казал за опасността – нямаше да попадна в тази ситуация. Глупавото е случая е, че други хора са имали проблем на същото място само преди няколко дни, но тази информация я няма никъде. А тези неща са важни. Едно “лятната пътека е блокирана”, “минете по зимната пътека” или “вземете си пикел” могат да спасят нечии живот на този преход. Ако някой тръгва на поход в Пирин през идните дни – нека има тези неща в предвид.