Вчера гледах Love.net. Филмът е блудкав, повърхностен, елементарен и пълен с реклами. Изненадващо обаче успява да покаже колко комплексирани всъщност са българите — тези които го харесват и тези, които са го правили. 30 минути преди началото на филма публиката беше принудена да гледа реклами с volume на максимум. Реклами на нови филми със специални ефекти — специално включени в рекламите. Странно как всички реклами бяха все на елементарни, зрелищни филми. Очаквах да видя реклама на “Атлас изправи рамене” по романа на Айн Ранд, който се очаква да излезе на 15 април — такава нямаше. Но това явно не е събитие за българските кина и съвсем сигурно не е събитите за целевата аудитория на Love.net. Всички герои във филма, по една чиста случайност, използваха компютри Sony Vaio. Работеха с операционна система Microsoft Windows, влизаха и излизаха от ABV, Elmaz и GepiMe. Филмът трябваше да излъчи някакво послание свързано с използването на Интернет за интимни връзки между хората. Той обаче показа колко много българско общество не разбира тази тема, и колко много режисьорът на филма е искал да я разбере — уви неуспешно. Главният герой във филма имаше същата цел — той направи опит да разбере Интернет връзките, също толкова неуспешно, колкото и създателите на филма. За да бъде спечелена младата аудитория, във филма се разчита на секс, мотори и така типичната за България гола показност. Една от двойките във филма живее в емблематична, кичозна сграда на бул. България. Мъжът е хирург. Не изключвам възможноста някой хирург да живее на подобно място, но факт е, че повечето български хирурзи не живеят на такива места. Там живеят мутрите. Въпросните квартали — Манастирски ливади и Борово са един монумент на глупостта и нерационалното мислене на едно поколение български архитекти. Минавайки по ул. Лъвски рид например, рационално мислещия човек не мечтае да живее на нея. Скупчените една върху друга кичозни сгради и паркираните на тесните троатоари под тях скъпи коли създават единствено отрицателни чувства. Живеещите там са виждали такива жилища, някъде във филмите или в Западна Европа — те обаче не са се постарали да осъзнаят какво струват на обитателите им тези жилища. Те не познават ценностите, възможностите и начина на живот на традиционните обитатели на подобни жилища. Българските архитекти са проектирали тези жилища да бъдат една мутренска прищявка, знаейки какъв ще бъде крайния резултат — символ на лесно направените пари. Те не живеят в тях и не могат да се поставят на мястото на хората, които го правят. Същата е ситуацията и с героите във филма. Представят ни се като пример, защото са красиви, с хубави коли, жилища и интересен, според продуцентите на филма, живот. Действията им обаче са ужасяващо нерационални, както и всичко което се случва във филма. Героите имат поща в abv.bg, не защото имат нужда от нея, не защото тя им върши работа, а защото от някъде са чули, че е модерно човек да има електронна поща. Използването на email за тях е неизбежна част от съвременния живот — тъй като за тях е от изключителна важност да бъдат модерни — те се чувстват застрашени и принудени да го използват. Едновременно с това обаче те не си поставят за цел да го разберат, и тъй като не знаят какво да очакват от него, за тях той е нещо мистериозно. Когато героите влизат в GepiMe те очакват да получат това, което им се рекламира, а именно секс — като някаква прищявка, без да вложат нищо от себе си. Те не знаят какво означава този сайт, как функционира, с каква цел е направен, и какво се изисква от тях за да получат каквото и да било от него. Това е като в стария виц — “Гледам врата, на нея пише “жени”, влизам вътре, а то кенеф". Артистите във филма са перфектно изглеждащи, млади, карат скъпи коли и мотори. Те нямат нужда от запознанства в Интернет, защото са подтиснати, грозни, неразбрани или странни — нито защото са красиви, готини, интелигентни или просто искат да излязат с някой. Тяхната нужда от подобни запознанства е свързана с доказване на себе си, колко големи са всъщност. Артистите играят добре, защото героите им са много близки до това, което са те в действителност. Щом запознанствата в Интернет са модерни, те са длъжни да опитат. Това е просто още един опит да скрият всички неща, които не са им наред. Зад блясъка на всичко представено във филма е скрита мръсотията по улиците, бездомните кучета, дупките и всички други неща, които дразнят във всекидневния живот. Героите се намират в един по-добър свят, но въпреки това изпитват ужас от собственото си съществуване, ужас от сложността на света и от това, че те не могат и не искат да разберат какво е това Интернет. Единственият, който разбира от компютри герой естествено трябва да бъде странен — странен като визия, смешен като говор и дори грозен. Единственият грозен герой във филма. Той няма гадже супермодел от GepiMe, работи в компютърен клуб и се появява само няколко пъти. В този филм не са отразени положителните емоции от това да общуваш с родителите си по email през 1995 година, да играеш с приятел Starcraft с модем през 1998 година, да напишеш първата си програма на C през 1999 година, да намериш първата си любов в IRC през 2000 година, да отговаряш за потребителите на цял ISP през 2001 година, да участваш със своя труд в работата на хиляди програмисти от цял свят през 2005 година. Това показва мнението на продуцентите на филма за рационално действащите и аналитично мислещи хора. За базираното на нерационалност, мутри и супермоделки българско общество не е допустимо рационално мислещ човек да бъде красив, да разбира от компютри и да живее нормално. Създателите на филма са пропуснали да забележат, че компютърни клубове в София вече почти няма. Че преди да се появи GepiMe, преди да се появят социалните мрежи, преди артистите във филма да разберат какво е това компютър — в България имаше Интернет общество. И това не беше Интернет обществото на Вени Марковски или някой друг подобен самозванец, това беше обществото на всички хора, които имаха компютри през 1998 година например, които седяха дълги часове в IRC с 14400 bps модем, запушвайки телефона на съседите, пиеха бири из Борисовата градина и правеха флашмобове на “Попа”, когато никой в света не знаеше какво е това флашмоб. Това беше обществото на хората, които знаеха как работят компютрите, знаеха за какво и как да ги използват. Те не изглеждаха като героите от филма, нито като красивите от тях, нито като грозния герой. Режисьорът на филма очевидно няма как да ги познава, защото те не бяха известни, защото тогава и да имаш компютър не беше модерно и популярно. А той очевидно не е бил един от тях. Разбира се, една много голяма част от тях вече не са на територията на България, но дори и да бяха режисьорът на филма пак нямаше да ги забележи. Както не е забелязал и следващото поколение грамотни хора в България — децата на демокрацията, връстниците на младите артисти във филма. Защото това не са героите от “Стъклен дом”, а героите от “Атлас изправи рамене” на Айн Ранд. Част от младите хора в България се справят добре с технологиите, защото ги приемат, като неразделна част от света, в който живеят. Те не могат да си представят живот без компютри, без мобилни телефони, без социални мрежи, без Интернет — но те не бягат от тях, а се опитват да ги разберат, да ги използват, да се възползват от тях — и успяват. Мистичността в която са обвити всички технологии във филма е същата като мистичността, която изпълва живота на артистите от филма и техните герои. Тя отразява много добре ужасът на тяхното съществуване, ужасът който те изпитват от това, че не разбират и не искат да разберат движещите сили на съвременния свят. Те са абсолютно пасивни и реактивни, в стремежа си да бъдат “модерни” и да водят нерационално съществуване, базирано на прищявки и лесни пари. Модерни на всяка цена, защото в България те оценяват по това как изглеждаш, а не по това с какво се занимаваш. По това как се държиш, а не по това какъв си. По това как говориш, а не по това какво казваш.