Вчера в час пик пътувах в тролей номер 2. Както често ми се случва – с iPod в ушите. Изненадващо бях успял да седна. На кръстовището на бул. Витоша тролея наби спирачки и хората изпопадаха. Един от пътниците беше свещенник с расо, направи доста комично залитане. Надявам се все пак да не си е счупил нищо. Очевидно нещо беше станало – тролея отвори вратите и всички почнаха да слизат. Извадих си музиката от ушите и излезнах да гледам сейр. Бул. Патриарх Евтимий беше запушен до където можеше да стигне моето не особено добро зрение. Тролеят беше ударил такси. От тролея скочи една лелка, от таксито скочи един мургав съгражданин и разправията започна. Таксито беше с изкривен багажник и счупен фар. От някъде дотичаха двама полицаи. Единият от тях ръкомахайки с КАТ палката в ръка започна да разтървава двамата шофьори. За мое най-голямо съжаление – до бой не се стигна, а и разменените реплики бяха бедни на урбанистичен фолклор. Поради задръстването и блокирането на движението – както на тролеи, така и на всичко останало – никой от пътниците не пропусна представлението. Двамата служители на реда бяха червендалести, с големи кореми и кървясали очи. Не приличаха на пияни, но по всичко личеше, че пият – ако не на работа, то поне през цялото останало време. Те се заеха с регулиране на движението, докато шофьорите продължиха да изясяват кой е виновен – с бурно ръкомахане, но без шамари. Единствения начин за отпушване на движението беше прибиране на тролея, в лентата в която по принцип трябва да се движи – същата лента, която е пълна с паркирани коли. Това беше свързано с изгонването на насъбраните там таксита, които явно се канеха да се намесят – ако лелката вземе да ошамари техния колега. Като видяха, че няма такава опасност се махнаха. Единият катаджия отиде зад тролея и с типичното небрежно, многозначително ръкомахане с палката, започна да приканва шофьорите да обиколят спрелия тролей. Понеже повечето от тях не виждаха драматичните събития отпред – имаше изненадани възгласи и въпроси от типа – тоя па кво иска?. След разчистването на платното зад тролея, лелката върна назад и се намести в освободената лента. Прибра си жартиерите (не нейните – на тролея) и спорът кой е виновен продължи. Естествено никой през цялото време нищо не премери, а и никой не се сети да провери дали някой от пътниците не се е ударил при спирането. И тъй като и двете МПС-та вече бяха преместени – това нямаше никакво значение. Очевидно катаджиите бяха направили оптимистичното от медицинска гледна точка заключение – щом могат да ходят – нищо им няма. Ако трябва да перефразирам великия Пратчет – интелектът на една тълпа е равен на интелекта на най-глупавия нейн член разделен на броя на хората в нея. След няколко минути дойде 9-ка, всъщност дойде не е точна дума. Тя си беше там от самото начало, просто сега беше успяла да измине последните 20 метра и да стигне до спирката. Пътуването в тролея беше фетиш преживяване, понеже вътре беше тъпкано и преди да се натъпче народа от първия тролей. Една лелка се опита да ми извади бъбреците – за щастие неуспешно. Понеже 9-ката не ходи чак до вкъщи – доприбрах се пеша. И така в игри и закачки, неусетно минаха 2 часа от както бях тръгнал от офиса. Това за пореден път потвърждава относителния характер на времето за прибиране в София.