My Shiny Weblog!

Това е 36-та книга от поредицата Светът на диска и втората за Мойст фон Липвиг. Чета си я бавно, на английски, от доста време насам. Стигнал съм някъде до средата. Първата книга с Мойст фон Липвиг не съм я чел. От начало, гледайки корицата си мислех, че става дума за някакъв “бизнесмен”, който ще печели пари. Естествено се оказа, че това предположени има нещо общо с истината, но Тери Пратчет не е изневерил на стила си. Нещата са толкова объркани, оплетени, оригинални и смешни, колкото в повечето негови книги. Мойст фон Липвиг се оказа бивш престъпник, едвам измъкнал се от обесване. След което, изненадващо направил невероятна кариера, като шеф на пощите в Анкх-Морпорк. По много неочакван за него начин той става стопанин на собственика на банката в Анкх-Морпорк. Самият собственик е едно куче – Мистър Фъспот. Там той, под натиска на Лорд Ветинари прави едно ново и много важно откритие за Анкх-Морпорк – книжните пари. Освен многото необичайни, смешни и същевременно близки до реалните ситуации много ме впечатлиха два отделни момента.

Първият момент беше при първата разходка на Мойст в банката. Там Тери Пратчет описва един много интересен компютър, който се използва за симулиране икономиката на Анкх-Морпорк. Естествено той има своите магически елементи и се стопанисва от един Игор), но основната идея в него е преливането на вода между голямо количество съдове. Когато четох за това първо ми стана смешно. После се замислих, че в тази идея с водния компютър има някакъв смисъл. Съвсем неочаквано днес ровейки из Интернет разбрах, че такъв компютър всъщност има. Той се казва MONIAC, създаден е през 1949 г. и се е използвал за същата цел, точно както в книгата.

Друг интересен момент са самите пари. Мойст ги измисля случайно, когато си спомня, че жителите на града имали навика да си пращат марки в пликове вместо да си разменят дребни монети. Първата банкнота от един долар създава собственоръчно, като накрая вместо подпис слага отпечатък от лапата на кучето. На нея има обещание в английски стил, че на “преносителят” й ще бъде изплатена сумата от един долар (в златни монети). Мойст решава, че ще изпробва новата концепция и отива на пазара. Там небрежно си купува някакви неща точно за един долар и подава бележката на продавача. Той естествено няма никаква представа какво е това, но добре познава “шефа” на банката. Първия въпрос на продавача е – къде е златото? Мойст обяснява, че злато всъщност няма в тази бележка. Но ако някога му потрябва злато, банката ще му го даде срещу бележката. Мойст изтъква, че златото не е пряко необходимо на никой, ценни са самите монети, а не златото в тях. В разговора се включват и още хора от пазара. Стига се до аргументи от сорта на “добре де, злато не ни трябва, но искаме да имаме пари” и “все пак банката има ли достатъчно злато за да даде на всички”. Накрая продавачът приема банкнотата на Мойст, а само след няколко часа тя обикаля целия пазар от ръка на ръка. Очевидно новата идеята работи. Банката се заема с печатане на пари и увеличава многократно състоянието си, а пък злато нали на никой не му трябва…

Поредната невероятна книга на Тери Пратчет – за живота, златото, стойността на парите и компютърните симулации. Препоръчвам я на всеки и искренно се надявам този велик писател да се пребори с болестта си и да продължава да пише.