В петък вечерта трябваше да се прибера от Англия с полет на Wizzair от London Luton Airport до София. Това обаче не се случи, вместо полет последваха куп неприятности, за които ще разкажа тук. Със сестра ми пристигнахме на аерогарата с влак, бяхме там около 13:00 часа. Полетът трябваше да бъде в 18:20, а check-in можеше да се направи най-рано в 16:20. Имахме доста време, което прекарахме в размотаване из летището, обядване и чакане. През цялото време следяхме информационните табла, където нищо неочаквано не се случваше. Около 16:20 никакъв check-in не се обяви за нашия полет. Времето минаваше, стана 17:00, а check-in продължаваше да няма. Започнах да се притеснявам, защото check-in беше обявен за доста самолети, които трябваше да излетят след нашия. Решихме да проверим какво става на check-in гишетата. За моя изненада там check-in за багажа на нашия самолет беше започнал, но опашка нямаше. Реших, че необявяването на този факт на таблото е нещо нормално и повечето пътници са минали. Взеха и нашия багаж и веднага се качихме на втория етаж, където трябваше да минем security check. Пренаредих си раницата за целта, защото знам че това е една много глупава, неприятна и излишна процедура. Имаше огромна опашка, която вървеше сравнително бързо, защото има поне 5 гишета. Към тях се стига по оградени с ленти пътеки, които се снимат от видео камери, навсякъде има заплашителни табели и инструкции. Накараха ме да си събувам обувките, да си махна колана, горните дрехи, телефона, да си извадя лаптопа от раницата (защо ли?). Пуснаха всичко през рентгена, а мен през детектора за метал. Подобни антитерористични процедури май има навсякъде, но в София тази работа беше много по-спокойна и приятна, защото нямаше толкова хора. Тук се наложи да си пробирам вещите сред разни чужди. След проверката минахме на бързо покрай безмитните магазини и се насочихме директно към Gate 24, където трябваше да има самолет. Когато стигнахме там вече имаше малка група българи, които чакаха. За кратко време след нас се появиха още много хора, а това което притесняваше всички беше липсата на самолет. Всички го чакахме, включително момиченцата от летището, които дойдоха да ни отворят изхода. Времето доста напредна, а самолет продължаваше да няма, след няколко телефонни разговора, въпросните момиченца ни казаха, че полета ни се отлага с “indefinite time”. Настана лека суматоха в опашката, поне 2/3 от която бяха българи. Обясниха ни, че нямат повече информация в момента – да стоим наоколо и да чакаме. Ние със сестра ми нямахме никакво намерение да мърдаме от там, още повече, че не беше ясно колко време ще чакаме. След малко стана ясно, че полета се отлага за 22:50. Това ми се стори ужасно много време – просто нямаше какво да правим там. На това летище няма дори WiFi интернет връзка. Седнахме на една пейка близо до изхода и зачакахме. Повечето хора се разпръснаха по магазините и в голямата чакалня, преди изходите. Това ми хареса, защото останахме сами на едно сравнително голямо място – не се налагаше да се бураме в навалицата. С нас останаха само две момичета, които през цялото време си говориха разни неща на съседната пейка. Времето минаваше бавно, в началото имаше доста полети и виждахме как опашки от хора се качват в самолетите. По-късно полетите постепенно спряха и в целия район на изходите останахме само ние. Това само по себе си беше хубав повод да се заговорим с момичетата. При последната ми разходка до чакалнята ме срешна една жена, очевидно чакаща същия самолет и ми каза – “знаете ли, нещо става, няма да летим тази вечер”. Вече бяхме много напрегнати и когато казах това на момичетата едното от тях се разплака. Запознахме се, това бяха Ани (плачеща в момента и бременна) и Жасмина. Успокоихме Ани и заедно с тях отидохме в чакалнята при останалите.

Там заварих една доста грозна гледка, която ще помня дълго. Група гневни българи, начело с един пиян българин, водеха ожесточен спор със служители на летището. За какво спореха и на какъв език не ми стана ясно веднага. Всеки случай се чуваха викове и псувни на български. Това продължи доста дълго време, аз отказах да се включа въпреки, че няколко пъти ми ставаше любопитно какво точно правят моите сънародници и какво си мислят, че ще постигнат. Стана ясно, че се спори какво да правим с багажа си, част от хората искаха да си го вземат, а друга част не. Част от хората искаха да се махнат от летището, а друга част не. В крайна сметка, една жена от персонала събра хората от нашия полет и след обявяване по високоговорителите ни поведе да си вземем багажа. Това хич не ми хареса, защото означаваше още един security check на сутринта. Освен това, трябваше сами да си пазим багажа цяла нощ. Прекараха ни през терминала за пристигащи, от където си взехме багажа. Някои хора продължиха да спорят и да се карат с персонала. Ние трябваше да вземем решение как и къде да нощуваме. Момичетата и сестра ми искаха да си вземем хотел, аз бях против. Не ми се мъкнеха тези куфари и не ми се даваха толкова пари. Вече минаваше полунощ, а на другата сутрин ни искаха в 7:00 пак там. В крайна сметка се подготвихме за нощуване в чакалнята за пристигащи, защото другата вече беше пълна. Ани и Жасмина ги взеха с коли по различно време на нощта. А ние със сестра ми прекарахме една дълга, мъчителна и много неприятна нощ. Пейките бяха много неудобни и не ставаха за лягане, въздуха беше гаден, по високоговорителите на 20 минути съобщаваха как не трябва да се пуши на територията на терминала, а персонала вдигаше огромен шум прекарвайки количките за багаж. Аз и без друго нямаше как да спя – трябваше да наглеждам багажа.

Прекарах цялта нощ в мислене какво може да се е случило и как ще се развият нещата. Полетът беше обявен за 10:55 сутринта, но нямаше как да вярвам на тази информация. Гледайки таблата, направих интересна връзка между полетите на Wizzair. Единственият самолет, който не беше кацнал на летището за деня беше полет на Wizzair от Загреб. А единственият, който не беше излетял – нашия. Бях почти сигурен, че чакаме него. Сутринта дойде и към 8:00 започна нов check-in. Опашката беше огромна и вървеше много бавно. Отвориха допълнителни гишета но това не облекчи много нещата. В последствие се оказа, че ни раздават ваучери за храна срещу подпис на стойност 16 паунда. На тази опашка се запознахме с Мая, много симпатично и красиво момиче, което беше там с приятеля си (който я изпращаше). Оставихме си багажа и ни раздадоха нови boarding cards, като си взеха старите. Там времето за качване в самолета беше 9:55, втурнахме се към security check, защото времето напредваше. Проверката я минахме към 9:30 след което аз хукнах да харча парите от ваучера, защото казаха, че важи само на тази аерогара. Беше ми писнало от сандвичи и кофти храна и хич не ми се ядеше – реших да се направя на хитър. Влезнах в един магазин за книги и си взех 3 книги на Тери Прачет. Не очаквах да ми приемат ваучера, но за моя най-голяма изненада момичето ми го прие, доплатих малко над 1 паунд. Имах още един ваучер от сестра ми, който изхарчихме много на бързо за храна. Всички тези упражнения се оказаха излишни, защото самолет продължаваше да няма, а времето за излитане беше измислено. Това ме издразни, очевиден мръсен номер от страна на летището. Чакането продължи, на информационните табла стоеше, че повече информация за нашия полет ще има в 11:40. Седнахме на пейките заедно с Мая и продължихме да чакаме. Наоколо беше пълно с българи чакащи този самолет, появиха се какви ли не спекулации, а персонала на летището се принуди да отвори “кризисен щаб” специално за нашия полет. На него 3 красиви момичета даваха противоречива информация на всеки знаещ поне малко английски българин. Още от първото отлагане поддържахме връзка с България и търсехме алтернативни варианти за прибиране. Лошото е, че всичките бяха скъпи и неудобни. Информацията в 11:40 беше, че можем да си вземем още ваучери за храна, ако сме си използвали старите. Таблото започна да показва, че още информация ще има в 13:00, това допълнително издразни, ядоса и разстрой много пътници. Времето ни мина в размотаване и разговори с Мая. Няколко пъти си говорих с баща ми, който се беше свързал с шефовете на Wizzair. От там имало обещания, че ще летим, съвети как да действаме и ценната информация – чакаме самолета от Загреб, който е бил ударен от светкавица и в момента се ремонтира там. Резервен самолет очевидно нямат. Същата информация се чу и от други пътници, информирани от персонала. Към 13:00 обявиха, че полета се очаква да бъде в 16:55. Продължихме да чакаме, беше още по-гадно. Задавахме си много въпроси – “колко време още ще се ремонтира?”, “защо нямат резервен?”, “дали изобщо ще ни превозят?”, и не на последно място – “дали ще го ремонтират както трябва или ще имаме проблеми и ние?”. Много дълго ми се стори това чакане, част от хората се отказаха и си тръгнаха. Взех още ваучери и пак се опитах да си купя книга, но този път попаднах на една продавачка индийка, която каза, че там никога не били приемали ваучери. Ваучерите били само за храна – всичките ми обяснения се оказаха излишни. Просто не ги прие и толкова.

Все пак самолет на Wizzair кацна към 16:50, при което на таблото обявиха, че можем да се качим от Gate 22. При това събитие радостни викове на мръсни, изморени и нервни българи изпълниха целия терминал. Всички англичани гледаха много странно, практически нямаше хора там, които да знаят от колко време чакаме ние. Всички други полети имаха сравнително малки закъснения – от няколко минути до час. Бързо ни качиха в самолета, заредиха го с гориво и излетяхме. Бях изнервен, както и всички в самолета, полета ми се стори ужасен. Стюардесите бяха едни доста млади момичета, а с нас пътуваха група млади момчета от Пловдив (защото говореха на “майна”). Това се оказа кофти комбинация – въпросните младежи бяха тип гаменчета и реагираха все едно не бяха виждали жена. Започнаха с цинизми, квалификации, заяждания и какви ли не глупости. Въпреки неколкократните предупреждения на капитана отказваха да си сложат коланите и почти през цялото време стояха прави и си говореха близо до моята седалка. Също така близо до мен имаше една слаба дама, тип невротична анорексичка, която не спря да им приглася на глупостите. До този момент не си бях представял, че мога да летя в подобен цирк и въобще, че подобни неща се случват в самолети. Единственото хубаво нещо в този полет е, че въпреки поведението на някои хора, капитана на самолета направи едно прекрасно снижаване над София и ни изгаси лампите за да можем да се насладим на гледката. Наистина беше много красиво. След като кацнахме капитана се извини за закъснението на полета.

Мислех да спра до тук с тази история, но май пропуснах някои неща. В този самолет поне 1/3 от пътниците бяха англичани. И те бяха чакали дълго и бяха изнервени. Въпреки това от тяхна страна нямаше хора в нетрезво състояние, нямаше викове и обиди към персонала, както и просташко поведение. За Wizzair незнам какво да мисля, ще ми е трудно да им ползвам услугите пак. Може би това са рисковете на “нискотарифните компании”, интересно как биха реагирали “скъпите” в такава ситуация…